Българският Конституционен съд е една сравнително нова за страната институция (1991г.), която все още не може да се прецени дали е необходима, дали изпълнява ролята, за която е призвана и дали това е най-добрият начин за нейното организиране и функциониране. Много от критиките към него са свързани с въпроса за неговата независимост и с това дали се вземат юридически или политически решения. Квотният принцип на избиране на неговите членове поставя въпроса за тяхната безпристрастност и непредубеденост, за това дали те следват собствената си съвест или тази на избирателите им. Това съмнение се подсилва и от още едно организационно решение – кой може да сезира Съда ?! Органите, които могат да го правят са тези, които избират състава му – получава се един затворен кръг от правоимащи субекти, на които гражданите могат да търсят отговорност в изключително стеснени граници – само на избори. Освен това гражданите нямат право да отнасят жалбите си директно до тези органи, с които косвено да имат някаква възможност да защитят правата си от противоконституционни актове на НС и Президента. Това, наред с липсата на механизъм за пряко, национално упражняване на народна власт чрез национален референдум поставя под въпрос смисъла на чл.1 ал.2 от Конституцията, тъй като на практика не съществуват механизми за реализирането на тези права. Конституцията не указва и по какъв начин трябва да се уредят тези въпроси, което предоставя една неограничена свобода пред решаването им на НС.
Центърът на настоящото изложение е именно възможността, българският КС да може да бъде сезиран от граждани – пряко или чрез публични органи, но да има една гарантирана възможност за защита срещу неадекватни на Конституцията актове на НС и президента. Това се налага по няколко причини.
На първо място това е свързано с гореизложеното по отношение на липсата на каквито и да било механизми за непосредствено упражняване на държавната власт от суверена (освен изборния процес) и още по-малко за контрол (което по необходимост се съдържа в упражняването на властта) върху актовете на законодателния орган. Това поставя изобщо въпросът затова кой е суверена на властта, защото след избора на представителни органи, на практика се скъсва с тази функция – до следващите избори.
Статуквото противоречи и на смисъла на поставянето на правата на гражданите в Глава втора от Конституцията като такива, които трябва да се защитават приоритетно и които са с преимущество пред всички други субекти. Липсва защитата им на най-високо ниво – от актове на националния представителен орган, които са основа на всички последващи низходящи норми.
Излиза, че може да се оспорва съдебно решение, обосновано на противоконституционен закон, но такова оспорване ще е безсмислено, тъй като законът не може да се промени и правата си остават накърнени, а решението – законосъобразно. Тази презумпция за безгрешност на законодателя е всъщност прехвърляне цялата отговорност и обществен гняв върху правораздавателните органи.
Това е голям проблем за функционирането на съдебната система, тъй като нейната независимост не е пълна по отношение на законодателя. Възможността за сезирането на КС от пленарен състав на ВКС и ВАС е прекалено недостъпна, скъпа за засегнатите от спора страни и отнемаща години, процедура. Един съдия няма право да отнесе несъгласието си със законодателен акт до безпристрастен орган, какъвто е КС и да реализира тази своя независимост, следвайки своята съвест и убеждение. Нелогично е КС съд да може да решава спорове за компетентност между, условно разделените, две власти – законодателна (НС) и изпълнителна (МС) и органите на местно самоуправление и да изключва възможността третата – съдебната власт– пряко чрез приложителите на закона да възразява срещу актове на законодателя. ВАС и ВКС са инстанции, до които би трябвало да се прибягва по изключение и които са скъпо достъпни и тяхното върховенство по отношение на възможността да сезират КС и то в пленарен състав, дискредитира останалата част от съдебната системата като ненадеждна и некомпетентна.
Предвидената разпоредба на чл.150 ал.3 от Конституцията донякъде вкара светлина в тунела на демокрацията и гарантирането на основните човешки права в българската действителност. Но ,за съжаление, донякъде, защото в Закон за омбудсмана това негово правомощие е изключително изкривено и стеснено - Чл. 19. (1) Омбудсманът:... т.7. уведомява органите по чл. 150 от Конституцията, за да бъде сезиран Конституционният съд, ако се прецени, че се налага тълкуване на Конституцията или обявяване на противоконституционност на закона.
Това „уведомяване” означава, че той не може пряко и по свой почин да отнася въпроси до КС, а се поставя в някаква зависимост от органите по чл.150 ал.1. от Конституцията. Това освен, че дискредитира неговата обективност и независимост като орган, призван да защити правата и свободите на гражданите, е и в противоречие с буквалното тълкуване на чл.150 ал.3 от Конституцията. Тя оставя едно много по-различно впечатление за правомощията на Омбудсмана. Освен това изразът „ако се прецени”. прави разпоредбата още по-неясна и неприложима, защото не става ясно кой и с каква тежест може да преценява дадено основание. Омбудсманът е пропуснат и в уредбата на дейността на КС в ЗКС и в Правилника по прилагането му. В чл. 16 ЗКС е предписано, че той действа по искане на органите по чл.150 ал.1 от Конституцията, а в Правилника изчерпателно са изброени кои са те в чл.17 - Конституционният съд действа по инициатива на:
1. най-малко една пета от народните представители;
2. президента на републиката;
3. Министерския съвет;
4. Върховния касационен съд;
5. Върховния административен съд;
6. главния прокурор;
7. страните по спорове за компетентност по чл. 149, ал. 1, точка 3 от Конституцията, включително и общинските съвети.
Това, във връзка изложеното по-горе, означава, че Омбудсманът може да прави само предложения до тези органи, като те дори не са задължителни за тях и се поставят изцяло на тяхно усмотрение и инициатива.
Друг аргумент за това, че гражданите и техните организации трябва да имат възможността да оспорват конституционосъобразността на актовете на НС е това, че липсва уредба за предварителен контрол върху. Освен за съответствието на международните договори с Конституцията и законодателството преди ратификацията им, друга такава възможност няма. Дори и органите по чл.150.ал.1 могат да поемат инициативата за сезиране, едва след като е завършил целият законодателен процес. Съществуването на един такъв институт би бил една сериозна гаранция, че съответният закон е съобразен с върховния закон и намалява значително възможността за едно последващо преразглеждане.
Поглеждайки към практиката на демократичните европейски държави, се стига до извода, че това право на гражданите да упражняват контрол върху актовете на своите избраници е необходимо и полезно. Уредбата на процедурата в различните страни е различна , но навсякъде е насочена към гарантиране на човешките права и основни свободи, в контекста на превръщането на Европа в едно голямо семейство. Ще се спра накратко само върху опита на някои от тях, за които считам, че по много оригинален и ефективен начин са решили този въпрос.
В Белгия например КС се състои от 12 пожизнени съдии, назначени от Краля. Там всеки гражданин, който има правен интерес, може да оспорва актове на всички публични власти, включително и на Парламента. За да се улесни тази процедура и да не се допуска претоварване и задръстване с неоснователни жалби, е създадено специално отделение което се произнася по тяхната допустимост. Това представлява вид процедура по отсяване (screening procedure). Случаи, които са очевидно недопустими или извън юрисдикцията на съда могат да бъдат отхвърлени от нарочен състав (restricted chamber) , състоящ се от председател и двама съдии докладчици. Когато жалбите са неоснователни, процесуално недопустими, или се иска преюдициално тълкуване на даден акт, КС препраща тези жалби към компетентния съд или администрация със задължителни писмени указания за нарушаването на Конституцията. Гражданите могат да искат обявяване на противоконституционност на закон или указ в шестмесечен срок от публикуването му.
По сходен начин е решен въпросът в Германия. Конституционният съд там се състои от 16 съдии, разделени в два Сената от по осем членове. Към всеки Сенат има по три отделения от по трима членове. Тези трима членове се произнасят по допустимостта на жалбите – дали те са от компетентността на Сената (въпросите, по които той се произнася са изчерпателно изброени в Конституцията им). За да е допустима жалбата, тя трябва да се отнася само до основни права на гражданите и да са изчерпани всички останали правни средства за защита и оспорване. Всеки гражданин, който счита, че са му нарушени основни права чрез закон, присъда или административен акт има това право. При оспорването на закон или акт на публичната власт, гражданинът трябва да бъде лично, пряко и към настоящият момент засегнат от него. Срокът за обжалване е една година от влизането му в сила ( на закона или указа). Процедурата е освободена от такси и няма изискване за представляване от адвокат. Статистиката сочи, че 2,5 % от жалбите досега са имали успех , главно в областта на данъчното облагане.
В Чехия, съставът на КС е от 15 съдии. Той действа и като върховен съд, т. к. може да се произнася не само по конституционосъобразност., но и да отменя и да се произнася за актове на публичната власт по тяхната законосъобразност. Гражданите могат да обжалват окончателните решения на съдилищата, увреждащи ги процедури или други публични актове пред КС. Тези жалби се разглеждат от Отдели, състоящи се от съдебни заседатели. Към тази жалба те могат да присъединят и петиция, с която искат отмяната на закон или акт на парламента, който според тях е противоконституционен и е довел до именно тези последствия за тях (до това съдебно решение или публичен акт). По процесуалната допустимост на жалбите се произнасят докладчици (един докладчик за всяка жалба), които ги препращат към Отдела. Той се произнася по тяхната допустимост по същество. Създават се четири Отдела от по трима съдии, които решават въпроси, извън тези на Пленума. Ако е допустима жалбата и е извън компетентността на Отдела (the Panel), делото се препраща към Пленума (the Plenum), който се състои от 15-те съдии. Това може да стане 60 дни след обявяването на присъдата или акта на публичната власт. Гражданите могат да бъдат представлявани само от адвокат.
В Италия тази процедура лежи изключително върху плещите на съдебните органи, като единствено компетентни да сезират КС. Той се състои от 15 съдии с девет годишен мандат. КС е лишен от правото да се самосезира. Решава спорове за конституционосъобразност на актове на правителството и провинциите при спорове между тях. За всички други въпроси единствено съдебните органи (judi¬cial authority), в хода на прилагането на законите могат да сезират КС. Те не могат да решат да не прилагат закона, без КС да се е произнесъл. Това е инцидентен начин за решаване на такива въпроси (incidental review). Засегнатите страни по спорните производства могат да участват в хода на гледане на делото пред КС, като предоставят материали и доказателства. Съдии от всички нива могат да отнасят въпроси до КС. В производството може да бъде призован и председателят на Парламента, т.к едно обявяване на противоконституционност, непосредствено засяга законодателната и изпълнителната власт.
В Полша конституционната юрисдикция се състои от 15 съдии, избирани за 9 години. КС следи и за законосъобразност. Президентът има изключителното право да иска предварителен конституционен контрол на законите, които са вече гласувани от парламента и предоставени нему за подписване.. Процедурата по сезиране от други субекти като последващ конституционен контрол може да се раздели условно на две категории – обща инициатива за произнасяне за конституционосъобразност за всички видове актове от широк кръг публични субекти – Президент, Сенат, Министър председател, председателите на върховните съдилища и Главния прокурор, Омбудсмана и др., които нямат аналог в България . Другата категория е частна инициатива, която се предоставя за конкретни казуси, свързани с дейността на отделните субекти – Висшия съдебен съвет, органите на местно самоуправление и местна администрация, национални търговски и браншови организации и професионални сдружения, църковни и религиозни организации и др.. По допустимостта на тези жалби се произнася един съдия. Въпреки че не се предоставя пряко възможност за на отделните граждани да сезират КС, чрез този широк кръг от органи, които могат да го правят, на практика това не е и необходимо.
Най – сложна е френската система за конституционен контрол. КС се състои от 9 съдии, които се сменят на ротационен принцип (подобно на българския съд). КС задължително се произнася след гласуването на закона в Парламента, но преди промулгацията, ратификацията и одобрението на закона. При избори за Парламент и Сенат всеки гражданин, включен в избирателните листи, може да сезира КС, както и кандидатите за изборните длъжности. При избор на Президент и при провеждане на референдум, всеки гражданин може да депозира възражения, оспорващи избора пред председателя на съответната избирателна комисия. Гражданинът излага пред него своите съображения, които председателят препраща към КС. Гражданите не могат нито пряко, нито косвено да сезират КС по въпроси за кнституционосъобразността на законите. На 23.07.2008 беше въведен нов член 611 в Конституцията на Франция, според който гражданите могат да оспорват кнституционосъобразността на законите, но в процеса на тяхното създаване. Това е вид косвено, предварително сезиране посредством Държавния съвет или чрез Върховния съд. Тази реформа още не може да се оцени като ефективна и полезна, т.к. няма натрупана практика.
Според испанската Конституция, всеки гражданин или ЮЛ , което има правен интерес може да иска обявяването на закон за противоконституционен. КС се състои от 12 съдии с девет годишен мандат. Създадени са две камари от по 6 съдии и всяка камара е разделена на две отделения с по трима членове. Отделенията се произнасят по допустимостта на жалбите и ако те са допустими и от компетенцията на съответната камара се препращат, съобразно предмета си.
И накрая накратко процедурата в една наднационална институция, каквато е Европейският съд по правата на човека в Страсбург. Може би тя е сбор от най-добрите разрешения на гореспоменатите съдилища. Изработена е предварителна процедура за процесуална допустимост – при постъпването на жалбата в канцеларията на Съда, докладчик преценява дали тя е за тричленна комисия или е от компетенцията на Камара. Тричленната комисия преценява дали, жалбата е основателна и допустима за разглеждане (двустепенно отсяване). Ако тричленната комисия я счете за допустима, тогава жалбата се препраща на Камара. Когато жалбата е директно изпратена до камарата от докладчика, Камарата се произнася по допустимостта по същество. Ако се засяга някакъв сложен и изключително значим въпрос, той се отнася до Голямата камара.
И след този кратък преглед на някои европейски институции, България може да почерпи от техния опит наготово и да направи КС достъпен и за българските граждани.
Опасенията, че такава промяна би довела до претоварване и блокиране работата на конституционните съдии, могат да се преодолеят с въвеждането на тристепенна система на отсяване, подобна на тази на Съда в Страсбург.
Освен това, за да бъдат ползотворни жалбите и за самите граждани, би могло да се въведе изискването те да се подават, и в последствие да бъдат представлявани, от лица с юридическо образование.
Въвеждането на една строга формалност като изискване за допустимост, също ще ограничи неграмотните и неоснователни протести
Рационално би било да се даде възможност на съдии от всички инстанции да се отнасят до КС, тъй като те пряко и ежедневно се сблъскват с недъзите на законодателните актове.
Въвеждането на разумен срок за обжалване на законодателните актове, също ще пресече безразборното жалбоподаване и ще го направи по-експедитивно.
Обществените организации като изразители и обединители на гражданското общество също трябва да имат право на глас, относно конституционосъобразността на законите. Те по-адекватно и в детайли изразяват интересите на големи групи хора и това тяхно право трябва да се гарантира.
И за да се постигнат по-бързо и лесно тези промени задължително трябва да се използват възможностите на електронното управление и информационните технологии. Електронното управление в контекста на конституционните жалби би ускорило и улеснило неимоверно процедурата по жалбоподаване. Освен това, използването на интернет пространството като място за изразяване на мнение, даване свободно на предложения и сигнали, би било много полезно за това в каква насока да се действа в законодателно отношение за в бъдеще. Ролята на социологическите агенции все повече намалява, защото държавните органи могат пряко да се информират за обществените нагласи, посредством форумите и интернет дискусиите и да вземат по-адекватни решения. Освен това информационното общество е и едно много по-информирано общество.
За да има положителен ефект една такава конституционна реформа, а и не само тя, гражданите трябва да познават правата си, да разпознават актовете, с които те се нарушават и да са грамотни за това как да ги защитят. За тази цел е необходима целенасочена държавна политика към пропаганда на дейностите на държавните органи и техните правомощия на всички информационни нива – радио и телевизия, интернет, печатни медии, и най-вече в образователните институции.
сряда, 22 април 2009 г.
Реших – този път ще гласувам
Векът, в който живеем, е белязан от безпрецедентни явления и процеси от социално, политическо, икономическо и научно естество. Това е векът на информационните технологии, на регионално обединение и борба с глобалното затопляне. В този така очертан общ образ на епохата се питаме къде остава отделният индивид?! Какво е неговото място в тези глобални процеси и чувства ли се той част от тях?! Не правят ли тези мащабни усилия за обединение и интеграция отделния човек апатичен и враждебен към заобикалящата го среда, която се променя непрекъснато и крие неизвестни?!
Факт е, че хората се затварят все повече в себе си и прекарват много по-малко време в приятелска компания, следят все по-рядко новинарски емисии, изпадат все по-често в депресивни състояния и се отнасят с нихилизъм към ставащото около тях. Тези, на пръв поглед, отдалечени от поставената тема въпроси, са непосредствено свързани с нея, доколкото упражняването на правото на глас е един психически процес, повлиян от множество социални и житейски фактори. Това е процес на вземане на решение и формиране на отношение на конкретния гражданин към широк кръг от проблеми, следователно личният характер на гласуването е в непосредствена връзка с общественото му предназначение. Личността е прекият извършител на тази дейност и за нея е важно да намира смисъл и да вижда своя принос в нея. Затова логично следват и въпросите за това какво е за нас демокрацията,”властта”,представителният орган, нашия статут и принос в тази сложна обществена структура? Чувстваме ли се така отговорни към социума и към самите себе си, както нашите предци? Имаме ли съзнанието, че сме част от обществения договор – държавата – или тя е нещо различно, съществуващо извън нас?
Отговорите изкристализират по време на избори, защото тогава обществото като цяло, чрез отделния индивид изразява позиция. Едно от основните неща, които показват те, е как се чувства и как гледа той на обграждащата го среда – социална, икономическа, политическа, морална и т.н. Това субективно отражение на действителността се материализира в пускането или не пускането на изборната бюлетина. Въпреки, че това е част от публичната дейност на всяка страна и обикновено процесите се разглеждат по отношение на цели групи от населението, аз бих искала да обърна внимание в настоящото изложение предимно на неговите субективни измерения – на това как един човек би могъл да намери и осмисли своето място в управлението на държавата чрез своя глас.
Защо гласуваме?
Заради надеждата. За това, че нещата могат да бъдат и по-добре. Заради бъдещето на тези, които идват след нас и които днес даряваме с цялата си любов и грижа и за които желаем само най-доброто. Надеждата е отдавна позната движеща сила от религията и историята, защото е едно присъщо свойство на човеците да се стремят към висините и да оцеляват въпреки всичко. Тя се е вкоренила във всяка една дейност на хората , като ги мотивира да търсят баланса между своите и чуждите потребности, за да живеят в хармония и да се усъвършенстват.
Промяната е търсеният резултат от този стремеж. Израстването и опита на личността водят до промяна на нейните стремежи, а оттам и до необходимост от адекватен отговор на тях. В контекста на участието в избори, на гражданите се предоставя възможността те сами да определят какви и в каква насока да бъдат удовлетворявани техните социални и икономически нужди, чрез излъчване на представители, които да олицетворяват тези посоки.
Гласуваме и защото у нас съществува самосъзнанието, че сме част от определена общност, нация , народност, социален строй. Това е нещото, което ни обединява на избори и ни кара да се замислим за нещата извън всекидневието ни, за хората, които не познаваме, но виждаме всеки ден по телевизията, за глобалните и националните проблеми, които не откриваме пряко на работното място, но на които, без дори да знаем, ставаме заложници. Отиваме до урните, за да покажем уважение към себе си и към останалите членове на обществото. С това изразяваме готовността си да заявим открито нашата позиция, без страх и със самочувствието, че тя е важна и отговорна. Самоуважението се разкрива в декларирането на факта, че не другите, а самият индивид взема решенията за своите бъднини и участва активно в политическия живот на собствената си държава.
Реализирането на правото на глас може да се характеризира и като принадлежност към определени идеи – политически, идеологически, социални. Самоопределянето на тази основа носи на хората гледна точка, критерий, посока в разсъжденията за това как трябва да изглежда тяхното битие в перспектива. От друга страна, този белег на избора дава представа за състоянието и настроенията в определени кръгове от обществото като по този начин се изразяват тенденциите към тяхното развитие, изоставане или изчезване.
Участието в общия процес на формиране на представителни органи води до интеграция на конкретната личност или определена група към социума, тъй като по този начин стават част от този общ процес и не се чувстват ощетени и непълноценни във вземането на подобен вид решения
Гласоподаването е и гарантираното от Конституцията участие на суверена на властта в управлението. По този начин той – народът – делегира своите правомощия на определени лица чрез индивидуалното участие на всеки гражданин в изборния процес. Това е единственият възможен начин да се формира представителство, а не самозвана група, която да защитава собствени, изолирани, а не обществени интереси.
Равенството пред нормите и еквивалентността на правата ни е гарантирано от върховния закон. Всеки подаден глас има тежестта на всеки друг и се депозира един единствен път – без привилегиите, познати на средновековните и още по-далечни времена, без дискриминация на религиозна, етническа, расова или друга основа. Гражданите застават зад своя вот като такива, за да отстояват субективното си отношение към обществения живот.
Те изразяват позиция. Това е приносът на всеки един към палитрата от обществени нагласи и потребности, която трябва да бъде опора и ориентир на избраниците в политиката им. Тази позиция легитимира обикновения човек като адекватен и ангажиран гражданин, който иска да заяви своето съгласие или несъгласие, одобрение или неодобрение и най-вече - санкция към предшествениците на идните политици.
Активността е друга характеристика на участието в избори. Освен темперамента на всяко общество, тя олицетворява и неговата информираност. Колкото по- качествено информирани са гражданите, толкова по – адекватно и разумно отношение биха формирали те. В тази посока може да се разглежда и нивото на медийната автономия, тъй като медиите са основният проводник на информация. За това дали те са независими и обективни, дали съществува конкуренция и многообразие от гледни точки, може да се съди освен по телевизионния рейтинг и многоброен тираж и по това как те отразяват предизборните борби, какво е тяхното влияние върху манипулирането и формирането на обществено мнение по отношение на значението и същността на всеки отделен вид избори. Това до голяма степен влияе на споменатата гражданска активност.
В своя социален аспект, избирателното право е белег за демократичност. То изразява степента на зрялост на самото общество да формира колективна воля и да я ръководи. Колкото по- активно е участието в изборите, толкова по-представителни са конституираните органи. От това следва и по-високата степен на прозрачност в управлението, заради конкуренцията между представителите на различните фракции и по- голямо самочувствие при вземането на политически решения заради силната обществена подкрепа. Що се касае до едноличните органи, там тази активност предполага в по-голяма степен личната отговорност на избраника пред обществото и по-голямата степен на отчетност от негова страна. От нивото на демокрацията се дефинира и развитостта на гражданското общество. Дали то е активно или пасивно се определя на първо място от неговото първично, най - елементарно проявление – избирателното право– и едва след това се оценява по неговата инициативност и способност да се самоорганизира . Гражданското общество е онзи социален феномен, който е призван да бъде неформален коректив на властта и който носи отговорността за култивирането и опазването на морала в обществото. Тези негови функции са вплетени в изборния процес, защото той е правната санкция на суверена към неговите избраници и същевременно отразява какво се разбира в конкретен времеви момент под нравственост.
Гражданският дълг на всеки човек изисква той да поеме отговорност освен за собственото си ежедневие и бит и за част от това, което можем да определим като „общо благо”. Ние се раждаме безпомощни и разчитаме на другите – можещите, знаещите, тези с опит, да се грижат за нас. Не можем да съществуваме пълноценно извън общността, защото по природа сме социални същества и се развиваме благодарение на натрупването и съхраняването на предходно познание. В този смисъл, за да съществува отделния индивид, той трябва да се съобразява и да се грижи за потребностите на останалите. Култивирането на здраво и консолидирано общество е трудна задача и въпросите пред нея се поставят с идеята, че държавата е обществен договор. Той трябва да се спазва от всички, които се считат принадлежни към дадена държава и да дават своя личен принос за изпълнението му.
В юридически аспект правото на глас е едно субективно право. То е право на свободен и гарантиран избор на предпочитан кандидат. В българската правна действителност то отразява доброволното и независимо изразяване на позиция чрез гласуване. То е неотчуждаемо и непрехвърлимо и се характеризира с изключително личния си и неприкосновен характер.
Същевременно изразява волята на суверена за това кой да го представлява. То е суверенно право на общността да определя вида, рамките, насоките и взаимоотношенията с другите общности в едно представително управление.
Делегацията на власт, която се осъществява по време на избори, олицетворява съгласието на гражданите те заедно да избират управниците си и да се подчиняват на установения в държавата ред. Това е акт на доверие към определени личности и отразява нивото на политически морал в конкретен момент, както и това как хората възприемат предоставения им модел. За пореден път стигаме до идеята за обществения договор и за конфликтите в отделните социални слоеве, породени от съревнованието между тях. Поставят се и въпросите за това мнозинството трябва ли да „властва” над малцинството или всяка обществена група трябва да участва наравно с останалите? Дали несъобразяването с нечии потребности в името на общото благо е по- добро от търсенето на единодушие и правенето на компромиси?
Тези въпроси дават следващата характеристика на изборния процес като легитимиращ власт. При него легитимността на държавните органи е толкова по-голяма, колкото повече хора са участвали в тяхното конституиране. По този начин – чрез висока избирателна активност – представителите действат със самочувствието и увереността, че зад техните идеи стоят огромен брой избиратели и са много по-смели във вземането на радикални и реформаторски решения. Създават се силни правителства и се предотвратяват бъдещи конфронтации между големи инакомислещи маси от населението, защото всяка от тях има своите представители, които да защитават интересите и. Така се стимулира прогреса и стабилността в икономиките на отделните държави.
Въпросът за отговорността при упражняване правото на глас се изразява в това,че всеки носител на активно избирателно право е отговорен със своя вот за собственото и за бъдещето на обществото, в което се намира. От равнопоставеността му с всеки друг член на това общество следва и еднаквата отговорност, която той носи към себе си и към другите. За да подсили тази морална тежест и да стимулира гражданите към добросъвестно и информирано упражняване на глас, законодателят е предвидил и административна и наказателна отговорност за нарушителите, с което да се гарантират по- горе изброените права.
И не на последно място по важност – контролната функция на изборния процес. Гласуваме и за да направим оценка, за да поощрим или накажем с гласа си досегашното представителство. В българската Конституция това е единственото право на суверена, с което той може да изрази отношението си към предшестващите управници.
От изложените дотук характеристики и белези на гласоподаването, може да се направи извод, че то е една необходима и полезна дейност, доколкото не е измислена по-добра.
Действителността днес в световен мащаб е белязана от размаха на глобализацията и всички световни политики разработват своите дългосрочни стратегии съобразно нея. Това историческо израстване на човешките общества – от това на семейството до днешния глобален свят – показва, че различията между хората са преодолими. От друга страна този процес прави същите тези хора и много по-тясно обвързани с проблемите на съседите си и с тяхното решаване. Благото да бъдем свързани с другите култури и да създаваме нови, носи и много по-големи ангажименти към тях. В този смисъл глобализиращите се избори на различни съюзи и обединения се превръщат във фактор от общочовешко и световно значение. Защото, днес гласуваме за национален парламент, за да променим България. Гласуваме за Европейски парламент, за да променим Европа. И това е правилното решение. Ами ако гласуваме за световен парламент?!...
А защо не гласуваме?! Това го знаем от вестниците и водещите новини...
Факт е, че хората се затварят все повече в себе си и прекарват много по-малко време в приятелска компания, следят все по-рядко новинарски емисии, изпадат все по-често в депресивни състояния и се отнасят с нихилизъм към ставащото около тях. Тези, на пръв поглед, отдалечени от поставената тема въпроси, са непосредствено свързани с нея, доколкото упражняването на правото на глас е един психически процес, повлиян от множество социални и житейски фактори. Това е процес на вземане на решение и формиране на отношение на конкретния гражданин към широк кръг от проблеми, следователно личният характер на гласуването е в непосредствена връзка с общественото му предназначение. Личността е прекият извършител на тази дейност и за нея е важно да намира смисъл и да вижда своя принос в нея. Затова логично следват и въпросите за това какво е за нас демокрацията,”властта”,представителният орган, нашия статут и принос в тази сложна обществена структура? Чувстваме ли се така отговорни към социума и към самите себе си, както нашите предци? Имаме ли съзнанието, че сме част от обществения договор – държавата – или тя е нещо различно, съществуващо извън нас?
Отговорите изкристализират по време на избори, защото тогава обществото като цяло, чрез отделния индивид изразява позиция. Едно от основните неща, които показват те, е как се чувства и как гледа той на обграждащата го среда – социална, икономическа, политическа, морална и т.н. Това субективно отражение на действителността се материализира в пускането или не пускането на изборната бюлетина. Въпреки, че това е част от публичната дейност на всяка страна и обикновено процесите се разглеждат по отношение на цели групи от населението, аз бих искала да обърна внимание в настоящото изложение предимно на неговите субективни измерения – на това как един човек би могъл да намери и осмисли своето място в управлението на държавата чрез своя глас.
Защо гласуваме?
Заради надеждата. За това, че нещата могат да бъдат и по-добре. Заради бъдещето на тези, които идват след нас и които днес даряваме с цялата си любов и грижа и за които желаем само най-доброто. Надеждата е отдавна позната движеща сила от религията и историята, защото е едно присъщо свойство на човеците да се стремят към висините и да оцеляват въпреки всичко. Тя се е вкоренила във всяка една дейност на хората , като ги мотивира да търсят баланса между своите и чуждите потребности, за да живеят в хармония и да се усъвършенстват.
Промяната е търсеният резултат от този стремеж. Израстването и опита на личността водят до промяна на нейните стремежи, а оттам и до необходимост от адекватен отговор на тях. В контекста на участието в избори, на гражданите се предоставя възможността те сами да определят какви и в каква насока да бъдат удовлетворявани техните социални и икономически нужди, чрез излъчване на представители, които да олицетворяват тези посоки.
Гласуваме и защото у нас съществува самосъзнанието, че сме част от определена общност, нация , народност, социален строй. Това е нещото, което ни обединява на избори и ни кара да се замислим за нещата извън всекидневието ни, за хората, които не познаваме, но виждаме всеки ден по телевизията, за глобалните и националните проблеми, които не откриваме пряко на работното място, но на които, без дори да знаем, ставаме заложници. Отиваме до урните, за да покажем уважение към себе си и към останалите членове на обществото. С това изразяваме готовността си да заявим открито нашата позиция, без страх и със самочувствието, че тя е важна и отговорна. Самоуважението се разкрива в декларирането на факта, че не другите, а самият индивид взема решенията за своите бъднини и участва активно в политическия живот на собствената си държава.
Реализирането на правото на глас може да се характеризира и като принадлежност към определени идеи – политически, идеологически, социални. Самоопределянето на тази основа носи на хората гледна точка, критерий, посока в разсъжденията за това как трябва да изглежда тяхното битие в перспектива. От друга страна, този белег на избора дава представа за състоянието и настроенията в определени кръгове от обществото като по този начин се изразяват тенденциите към тяхното развитие, изоставане или изчезване.
Участието в общия процес на формиране на представителни органи води до интеграция на конкретната личност или определена група към социума, тъй като по този начин стават част от този общ процес и не се чувстват ощетени и непълноценни във вземането на подобен вид решения
Гласоподаването е и гарантираното от Конституцията участие на суверена на властта в управлението. По този начин той – народът – делегира своите правомощия на определени лица чрез индивидуалното участие на всеки гражданин в изборния процес. Това е единственият възможен начин да се формира представителство, а не самозвана група, която да защитава собствени, изолирани, а не обществени интереси.
Равенството пред нормите и еквивалентността на правата ни е гарантирано от върховния закон. Всеки подаден глас има тежестта на всеки друг и се депозира един единствен път – без привилегиите, познати на средновековните и още по-далечни времена, без дискриминация на религиозна, етническа, расова или друга основа. Гражданите застават зад своя вот като такива, за да отстояват субективното си отношение към обществения живот.
Те изразяват позиция. Това е приносът на всеки един към палитрата от обществени нагласи и потребности, която трябва да бъде опора и ориентир на избраниците в политиката им. Тази позиция легитимира обикновения човек като адекватен и ангажиран гражданин, който иска да заяви своето съгласие или несъгласие, одобрение или неодобрение и най-вече - санкция към предшествениците на идните политици.
Активността е друга характеристика на участието в избори. Освен темперамента на всяко общество, тя олицетворява и неговата информираност. Колкото по- качествено информирани са гражданите, толкова по – адекватно и разумно отношение биха формирали те. В тази посока може да се разглежда и нивото на медийната автономия, тъй като медиите са основният проводник на информация. За това дали те са независими и обективни, дали съществува конкуренция и многообразие от гледни точки, може да се съди освен по телевизионния рейтинг и многоброен тираж и по това как те отразяват предизборните борби, какво е тяхното влияние върху манипулирането и формирането на обществено мнение по отношение на значението и същността на всеки отделен вид избори. Това до голяма степен влияе на споменатата гражданска активност.
В своя социален аспект, избирателното право е белег за демократичност. То изразява степента на зрялост на самото общество да формира колективна воля и да я ръководи. Колкото по- активно е участието в изборите, толкова по-представителни са конституираните органи. От това следва и по-високата степен на прозрачност в управлението, заради конкуренцията между представителите на различните фракции и по- голямо самочувствие при вземането на политически решения заради силната обществена подкрепа. Що се касае до едноличните органи, там тази активност предполага в по-голяма степен личната отговорност на избраника пред обществото и по-голямата степен на отчетност от негова страна. От нивото на демокрацията се дефинира и развитостта на гражданското общество. Дали то е активно или пасивно се определя на първо място от неговото първично, най - елементарно проявление – избирателното право– и едва след това се оценява по неговата инициативност и способност да се самоорганизира . Гражданското общество е онзи социален феномен, който е призван да бъде неформален коректив на властта и който носи отговорността за култивирането и опазването на морала в обществото. Тези негови функции са вплетени в изборния процес, защото той е правната санкция на суверена към неговите избраници и същевременно отразява какво се разбира в конкретен времеви момент под нравственост.
Гражданският дълг на всеки човек изисква той да поеме отговорност освен за собственото си ежедневие и бит и за част от това, което можем да определим като „общо благо”. Ние се раждаме безпомощни и разчитаме на другите – можещите, знаещите, тези с опит, да се грижат за нас. Не можем да съществуваме пълноценно извън общността, защото по природа сме социални същества и се развиваме благодарение на натрупването и съхраняването на предходно познание. В този смисъл, за да съществува отделния индивид, той трябва да се съобразява и да се грижи за потребностите на останалите. Култивирането на здраво и консолидирано общество е трудна задача и въпросите пред нея се поставят с идеята, че държавата е обществен договор. Той трябва да се спазва от всички, които се считат принадлежни към дадена държава и да дават своя личен принос за изпълнението му.
В юридически аспект правото на глас е едно субективно право. То е право на свободен и гарантиран избор на предпочитан кандидат. В българската правна действителност то отразява доброволното и независимо изразяване на позиция чрез гласуване. То е неотчуждаемо и непрехвърлимо и се характеризира с изключително личния си и неприкосновен характер.
Същевременно изразява волята на суверена за това кой да го представлява. То е суверенно право на общността да определя вида, рамките, насоките и взаимоотношенията с другите общности в едно представително управление.
Делегацията на власт, която се осъществява по време на избори, олицетворява съгласието на гражданите те заедно да избират управниците си и да се подчиняват на установения в държавата ред. Това е акт на доверие към определени личности и отразява нивото на политически морал в конкретен момент, както и това как хората възприемат предоставения им модел. За пореден път стигаме до идеята за обществения договор и за конфликтите в отделните социални слоеве, породени от съревнованието между тях. Поставят се и въпросите за това мнозинството трябва ли да „властва” над малцинството или всяка обществена група трябва да участва наравно с останалите? Дали несъобразяването с нечии потребности в името на общото благо е по- добро от търсенето на единодушие и правенето на компромиси?
Тези въпроси дават следващата характеристика на изборния процес като легитимиращ власт. При него легитимността на държавните органи е толкова по-голяма, колкото повече хора са участвали в тяхното конституиране. По този начин – чрез висока избирателна активност – представителите действат със самочувствието и увереността, че зад техните идеи стоят огромен брой избиратели и са много по-смели във вземането на радикални и реформаторски решения. Създават се силни правителства и се предотвратяват бъдещи конфронтации между големи инакомислещи маси от населението, защото всяка от тях има своите представители, които да защитават интересите и. Така се стимулира прогреса и стабилността в икономиките на отделните държави.
Въпросът за отговорността при упражняване правото на глас се изразява в това,че всеки носител на активно избирателно право е отговорен със своя вот за собственото и за бъдещето на обществото, в което се намира. От равнопоставеността му с всеки друг член на това общество следва и еднаквата отговорност, която той носи към себе си и към другите. За да подсили тази морална тежест и да стимулира гражданите към добросъвестно и информирано упражняване на глас, законодателят е предвидил и административна и наказателна отговорност за нарушителите, с което да се гарантират по- горе изброените права.
И не на последно място по важност – контролната функция на изборния процес. Гласуваме и за да направим оценка, за да поощрим или накажем с гласа си досегашното представителство. В българската Конституция това е единственото право на суверена, с което той може да изрази отношението си към предшестващите управници.
От изложените дотук характеристики и белези на гласоподаването, може да се направи извод, че то е една необходима и полезна дейност, доколкото не е измислена по-добра.
Действителността днес в световен мащаб е белязана от размаха на глобализацията и всички световни политики разработват своите дългосрочни стратегии съобразно нея. Това историческо израстване на човешките общества – от това на семейството до днешния глобален свят – показва, че различията между хората са преодолими. От друга страна този процес прави същите тези хора и много по-тясно обвързани с проблемите на съседите си и с тяхното решаване. Благото да бъдем свързани с другите култури и да създаваме нови, носи и много по-големи ангажименти към тях. В този смисъл глобализиращите се избори на различни съюзи и обединения се превръщат във фактор от общочовешко и световно значение. Защото, днес гласуваме за национален парламент, за да променим България. Гласуваме за Европейски парламент, за да променим Европа. И това е правилното решение. Ами ако гласуваме за световен парламент?!...
А защо не гласуваме?! Това го знаем от вестниците и водещите новини...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
