Когато става дума за велики дела и идеи, винаги следва и въпросът как те са се родили? Какво ги е извикало на живот и кой човешки гений е осъзнал, че дадена епоха се нуждае от тях? !
Подобно на Христофор Колумб, Уинстън Чърчил в своята реч през 1946г. в Цюрих ,поставя началото на един каскаден и бурен, за европейците, процес с идеята си за „Съединени щати в Европа”. Тази идея след Втората световна война се превръща в основна цел и мисия на ред забележителни исторически личности, които търсят идеалната пропорция за баланс между разностранните, противоречиви интереси и потребности на континенталните държави, в името на обединението, защото е осъзната необходимостта от него и от постигането на траен мир в Европа.
Следващите години раждат няколко обединения на различна основа, които гравитират около тази идея, но никое от тях не успява да завърши картината на бъдещия европейски съюз и да сплоти държавите около общи цели и принципи. Причината за неуспеха на тези млади обединения може да се търси в техния ограничен субстрат и в това, че те така и не успяват да обхванат мащаба на тази идея от всички гледни точки и да преодолеят идеологическите и национални различия помежду си. Нито Съюзът на европейските федералисти, създаден през 1947г,нито Съюзът на европейските христиан
–демократи, нито техните наследници успяват да надмогнат тесните си убеждения и да преодолеят предразсъдъците на времето си. Но те слагат началото на едно градивно развитие на Чърчиловата мисъл, която намира своя първи завършен облик в създаването на обединен съвет от европейски държави. Той си поставя като основни цели опазването на европейския и световен мир, на основата на свобода, демокрация, равенството и върховенството на правото, стимулирайки икономическия и социален прогрес.
Това е именно Съвета на Европа, който става факт с подписването на неговия Статут на 5 май 1949г. в Лондон. Можем да го определим като Колумбовото яйце на днешния Европейски съюз, тъй като макар и в суров вид, това е най-старата организационна структура, успяла да обедини почти всички европейски държави. Това е първото know-how на това как би могло да изглежда структурно и организационно едно такова обединение и какви механизми биха могли да се използват за неговото действие.
Тъй като периода след Войната е много деликатен – държавите са разорени и с дълбоко разстроени икономики, етническото напрежение е изключително силно навсякъде из Континента, доверието между досегашните противници на фронта е отрицателно. В една такава обстановка, лидерите на европейските държави са все още далеч от идеите за единен европейски пазар, икономика, валута и т.н. Те концентрират усилията си в това да се съхрани постигнатият мир и да се осуети бъдещото му нарушаване. Следствие от тази чувствителна обстановка е абстрактният и плах характер на Статута на Съвета на Европа, в който държавите постигат принципно съгласие по основните постулати на бъдещото развитие на Европа, но не се създават императивни норми и механизми, изискващи от партньорите конкретни действия и задължения. И това е напълно нормално, тъй като все още не е извършено разделението на Света на „сфери на влияние”, отделните държави не са се ориентирали какъв политически курс да изберат и едно конкретизиране и обвързване с подобен регионален пакт, би могло да доведе до още по-силно обтягане на международната обстановка.
Това ниво на абстрактност на Съвета, му дава характеристиката на „фасада” на една нова постройка, чиито основи са поставени и остава нелеката работа по вътрешността и обзавеждането и. Но фундамента е положен и политическите лидери вече имат една отправна точка накъде трябва да насочат усилията си в усъвършенстването на механизмите на сътрудничество.
Съветът на Европа е основа на съвременната европейска институционална структура не само на идеологическо, но и на организационно ниво. Основателите му стигат до идеята за триполюсна структура на органите на Съвета – Парламентарна асамблея, Съвет на министрите и Секретариат. Те осъзнават необходимостта от независимост и обективност между отделните институции, но на този етап са твърде неуверени за създаването на една завършена схема на взаимен контрол между тях. Балансът между консултативен и решаващ орган все още е непостижим, но схемата е създадена и което е най – важното – тя дава резултат и се оказва работеща за конкретната политическа и икономическа обстановка. Първообразите на днешния Европейски парламент, Европейска комисия и Съвет на Европейския съюз (Съвет на министрите) се разкриват именно от тези първи три звена на европейски, междудържавни формирования, каквито са органите на Съвета на Европа.
Още едно голямо постижение на Съвета е изработването на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи на 4 ноември 1950г. Това е едно международно споразумение, което със създаването си дава една нова насока и преоценка на човешката личност и нейните права, като се превръща в пътеводител за националните държави при изработването на техните законодателства. Тя открива една нова страница в процедурата за защита правата на човека с мащабите на целия европейски континент ,като обогатява демократичния дух на законодателствата на всички европейски държави. Съдът в Страсбург е онази институция, която се ражда от Конвенцията и която е призвана да бъде пазител на тези права и която до днес изпълнява тази си функция в един усъвършенстван вид.
И като поредно доказателство, за това, че можем да определим Европейския съюз като рожба на Съвета на Европа, е и факта, че той възприема емблемата и химна на своя предшественик.
Дванадесетте звезди, поставени в кръг, които днес сме свикнали да виждаме всеки ден, поставени върху всевъзможни неща, са символ не само на Европейският съюз като организация, но на обединена Европа като цяло. Този знак в продължение на 60 години не е изгубил замисъла, от който е създаден, и показва приемствеността и устойчивостта на консолидиращите идеи след Втората световна война. Той е възприет от Съвета през 1955г. за емблема на обединените европейски държави и през 1983г. Европейският парламент го превръща в своя запазена марка.
За 60 - годишното си съществуване Съвета на Европа се преражда многократно и в различни институционални образи, съхранявайки ценен политически и организационен опит, за да можем днес да обявим съществуването на един траен и успешен Съюз, какъвто е Европейският. Въпреки, че след многото си трансформации , Съветът губи голяма част от влиянието си на международната сцена, историческата еволюция на идеите в неговия Статут, можем да открием във всяка една европейска структура на днешното столетие. Той продължава да съществува като самостоятелен субект на международното право, външен за организацията на самия Европейски съюз, като пазител на интересите на Европа като едно голямо семейство.
И така...
"Когато веднъж подвигът е направен, всеки може да го повтори." (Христофор Колумб)
четвъртък, 12 ноември 2009 г.
“Корупцията е другото име за есенния сезон на един народ” Ницше , тъй както ”Корупцията е смазочното масло на демокрацията” Сенека
Няма социум, в който думата „корупция” да не се свързва с негативна оценка и критика, но в същото време човечеството все още не може да се похвали със строй, в който тя да е напълно изкоренена. Тя е мерило за нивото на общностния морал и се появява именно, когато той започне да се разминава с морала на отделната личност. А когато обществото като цяло привикне и започне да възприема за нормално такова поведение, означава, че регулационните механизми в него са изчерпали напълно своята ефективност и се нуждаят от радикална промяна. Означава и още, че това общество е с толкова болно и деградирало съзнание, че подобно състояние може да се сравни с взаимно неуважение и незачитане между отделните индивиди. То от своя страна поражда подозрителност, създава страх от безнаказаност и безперспективност в един демократичен ред и прави пътя му към анархията изключително кратък. И тъй като демокрацията е принцип за вземане на решения, при който се зачитат равни права на всички личности, то корупцията е сигнал, че този принцип не работи, както трябва, че се е получил дисбаланс между личните субективни права на гражданите и те вече не са съвсем равни пред закона.
След тази кратка, почти зловеща картина на корупцията, как бихме могли да я сравним с приказен сезон като есента?! Есента е красива, нежна, без резки температурни промени, вдъхновяваща творческите натури с топлите си багри и носталгични трепети по отминалото лято.... Освен това тя е и сезон на събиране на плодове, на усилена работа и подготовка за студената зима. Период, през който се вижда и се измерва какво е свършено през останалото време и през който се прави равносметка на даденото и полученото. Тя е моментът, в който хората трябва да положат много труд и усилия, за да могат да си осигурят безопасна и спокойна зима, да оцелеят и да се справят с несгодите, които ще им предостави. Разбира се, не във всички географски ширини може да се открои такова време в годината, но там обикновено човешкият разум се е приспособил достатъчно добре и без сходен преходен период...
Тези лирични щрихи на есента са изненадващо релевантни към социален феномен като корупцията. От субективна страна, да се вземе нещо повече от това, което е обещано, е една изключително съблазнителна мисъл. Природно естествено е хората да са алчни и да желаят повече и повече блага за себе си. Още по-атрактивна става тази идея, ако обещаното не може да бъде загубено или вероятността да се случи това е пренебрежимо малка. Също, както есента нежно и постепенно обагря дърветата с ярките си цветове, това усещане се загнездва в човешката душа и започва лека полека да се превръща в дело. Нормалната човешка психика обикновено изпитва съмнения и неудобство при първите си корупционни опити, които, обаче, с течение на времето избледняват и напълно изчезват – както окапват дървесните листа, докато се оголи напълно цялото дърво – стволът от изградените скрупули и принципи. Тази метафора с дървото би могла да се използва и за чисто материалните аспекти на корупционните практики по отношение на структурите, които са тяхна жертва, но там границата с кражбата и подобните престъпни деяния става много тънка, затова ще подмина този аспект.
Корупцията е много елегантен начин за облагодетелстване, който поради трудната си доказуемост е относително траен във времето. Обикновено протича при идентични условия и със сравнително устойчиви нива на благоприятстващите я фактори. Подобно на есента, изключително рядко и дори при работещи механизми за противодействие, се стига до катаклизми и основни промени в живота на корумпираните и корумпиращите.
За да пристъпи един човек към този начин на „просперитет”, той трябва да бъде силно мотивиран. Силно, защото се налага да направи редица компромиси със съвестта си и със законоустановения в страната ред. Етимологията на източниците на тази мотивация може да се търси в богато разнообразие от насоки. Но за всички тях е характерно, че са с еднаква сила вдъхновяващи, както есента окрилява поетическата душа, и в същото време оправдаващи личността в собствените й очи.
Обикновено се случва хората да стават корумпирани, когато считат, че това което вършат е несъизмеримо повече от това, което получават. Парадоксалното е, че колкото повече получават, толкова повече желаят, което ме подсеща и за една мисъл на Мечо Пух – „Колкото повече, толкова повече”. За тези, които не се свенят да подбуждат към корупция, основната мотивация е, че са нетърпеливи и не им се чака действието на установения механизъм, или чисто и просто те попадат далеч извън неговите предписания. Това чувство на неудовлетвореност и в двата случая може да бъде провокирано от миналото – носталгия по някогашните по-добри времена – или от естествения човешки порок – алчност- да се придобие еднолично натрупаното с общи усилия. Както през есента се натрупват плодовете на цялата година, така и в обществото се образува един капитал, който би трябвало да служи за обезпечаване на неговите нужди.
Но изкушението на някои членове на това общество да сложат ръка над събрания ресурс, се оказва по-силно от съзнанието, че неговото предназначение има далеч други функции и прави изкушения много изобретателен. Толкова изобретателен, че да открие пробойните в установения срещу тази алчност механизъм и да го дискредитира. И ето тук идва творческият дух на корупцията – откриването на слабите, неработещите елементи на системата и използването им за лични цели. И какво по- ценно от това – очевидно, че присъщата на човека ненаситност не може да бъде премахната механично, следователно тя трябва да бъде рамкирана така, че да не пречи на останалите. Наличието на корупционни практики е сигурен признак, че обществото не функционира, както трябва – било защото хората не се чувстват удовлетворени, било защото се е допуснала деморализация на гражданското съзнание или заради това, че съществуващият механизъм не действа ефективно. Тези фактори, провокиращи гнилостните процеси, са резултат от много други, пирамидално обусловени социални проблеми и конфликти като нисък стандарт на живот, некачествено образование, липса на доверие в институциите на дадена държава, историческа обремененост, особености на народопсихологията и т.н.
Тези съществуващи проблеми оставят на гражданите два избора – да работят много усилено, за да избегнат задълбочаването им и да си осигурят нови, по-съвършени системи, които да ги изтеглят от дълбините на социалната нищета, или да се впуснат още по-дълбоко в нея, продължавайки и усъвършенствайки корупционния модел. Във втория случай неизбежно един такъв народ ще бъде връхлетян от суровата и люта зима на кризата, в която обществените сблъсъци и безизходица са изключително остри и водещ става инстинктът за самосъхранение. Самосъхранение, което успява чрез емиграция и търсене на по-добри условия, такова, което се намества някак си в създадения порочен кръг, без надежда и със задълбочаващо се примитивизиране на мисълта, или такова, което просто се проваля..
Подобен период на осезаемо загниване на обществената организация е временен. Той е сезон, в който гражданите трябва да осъзнаят потребността от промяна и да действат усърдно в посока усъвършенстване на демократичния порядък. Единственият начин да се избегнат сътресенията и да се запази равновесието между гарантираните права на гражданите и техните обективно- съществуващи потребности е продължаването напред, подобно на карането на колело. Есента е благотворен сезон на действие и дава време за равносметка. Корупцията не е най-ужасното нещо, което може да се стовари на един народ, но е достатъчно показателно за това, че демокрацията в него се разлага и покварява всички сфери на живот. И този процес не е безкраен. Това е сезон, който ще отмине и след него ще дойде друг, много по-коварен, ако хората не са си направили правилните изводи и не са реагирали навреме. Народовластието е това, което трябва да работи неуморно през умереното време, за да се възстанови уважението и баланса между отделните членове на обществото и да не се стига до противопоставяне.
И тъй като за втори път употребявам гниенето като синоним на корупция, ще си позволя и сравнение с този процес в природата. При него се отделя енергия и миризма. Енергията може да бъде полезна, ако се овладее и се насочи правилно. В противен случай може да доведе до неконтролируеми разрушителни процеси с необратими последствия. Миризмата, от своя страна, е индикация, че нещо, което е било живо и активно някога, вече не е и гние – както една непригодна за изменените социални и икономически реалности обществена организация.
Разглеждайки корупцията в хоризонтала, като фон на други, много по-ярко изразени социални проблеми – бедност, културна и техническа изостаналост, буксуващи институции – не може да се отрече и нейното вертикално действие. Аналогично на смазочно масло, тя прониква навсякъде в неработещия механизъм. Навлиза в дълбочина там, където не могат да достигнат и най-фините инструменти.
Когато една машина работи дълго време тя се амортизира. При неполагане на добри грижи, тя спира да върши работа. Но как нещо вредно като корупцията, би накарало блокиралата социална машина да заработи гладко отново?!
По-горе стана дума за изобретателския дух на корупцията. И по-точно креативността, която тя поражда у алчния и неудовлетворен човек. Или у този, който не иска да живее в нищета и вместо пътя на славната революция, е избрал този на корупцията. И пак имаме изобретателска стъпка – корупцията се вмъква навсякъде, т.е. хората добиват незаконни облаги от най-различни дейности и на всички обществени нива. Т.е. това е една скрита и негласна социална революция. Историческият опит с революциите е извикал на живот дипломацията, глобализацията на човешките права, международни обединения за тяхната защита, християнството, технически прогрес, многобройни войни и други подобни радикални човешки събития. Но те всички са свързани с много жертви и страдания за човеците. Дали са били оправдани, никой не би се наел да отсъжда. Вярно е, че са довели за добро или зло до съществени промени в развитието на планетата, но на не ниска цена. Всяко едно такова дело е дало тласък и огромна инерция за развитие и от конкретното общество е зависело дали ще се възползва мъдро от този потенциал и в каква насока.
Затова днешната корупционна революция е много по-лесна и съблазнителна, защото не се дават чак такива жертви. Тя е не по-малко показателна за това, че общественият механизъм се нуждае от промяна, защото факторите, които я пораждат, са достатъчно красноречиви за състоянието на общността – жизнен стандарт, културно и духовно развитие и т.н. - и в същото време далеч не е толкова драматична. Колкото по-дълбоко в социалната система се е пропила корупцията, толкова е по-осезаема нуждата от усъвършенстването й. Несвоевременната и недозирана реакция може да доведе до нейното блокиране.
Демокрацията до този момент е най-доброто достижение в политическата организация на хората. Но тя не е константа, а лавира съобразно обществено -икономическите и политически промени и когато тази гъвкавост намалее, обществото губи своята демократичност. Затова народовластието трябва да е адекватно на статуквото, независимо дали става дума за пряка или непряка демокрация или за комбинация от двете.
Корупцията е израз на желанието на едни хора да властват на други, което е стъпка назад, защото точно тази феодално - крепостническа позиция е причината да се търси друг конвенционален метод за регулиране на социума. Тя е доказала исторически своята неефективност и вредност, доколкото приемем антропоцентризма за аксиома. И въпреки това, егоцентричната човешка природа се стреми към това подчиняване и за пореден път доказва обречеността на комунистическата доктрина за равенство между хората на всички нива. Демократичният компромис те да бъдат равни пред закона явно не е достатъчно убедителен за някои от тях и те се нуждаят от други аргументи , за да му се подчинят – санкционни, материални и дори морални. Личната удовлетвореност е онзи катализатор, който дава основата индивидът да избира между принципите и отговорността си към другите и личната си изгода. Тя винаги ще е субективна, следователно динамична и неопределима като величина. Това означава, че корупцията е едно естествено, необходимо на социалната еволюция явление, каквото е маслото за машината, защото съпътства прогреса именно заради тази разнородност на човешките потребности.
И естествено като годишните времена ще сполетява в една или друга степен развиващите се общества в различни етапи, давайки им времето, което есента дава на хората, за да се подготвят за зимата, за следващата крачка към утопичния ред. Тя е онзи смазочен елемент, който не ги оставя в ръцете на инертността и удобството на вече откритите решения, а ги тласка към търсенето на нови и по-съвършени порядки.
След тази кратка, почти зловеща картина на корупцията, как бихме могли да я сравним с приказен сезон като есента?! Есента е красива, нежна, без резки температурни промени, вдъхновяваща творческите натури с топлите си багри и носталгични трепети по отминалото лято.... Освен това тя е и сезон на събиране на плодове, на усилена работа и подготовка за студената зима. Период, през който се вижда и се измерва какво е свършено през останалото време и през който се прави равносметка на даденото и полученото. Тя е моментът, в който хората трябва да положат много труд и усилия, за да могат да си осигурят безопасна и спокойна зима, да оцелеят и да се справят с несгодите, които ще им предостави. Разбира се, не във всички географски ширини може да се открои такова време в годината, но там обикновено човешкият разум се е приспособил достатъчно добре и без сходен преходен период...
Тези лирични щрихи на есента са изненадващо релевантни към социален феномен като корупцията. От субективна страна, да се вземе нещо повече от това, което е обещано, е една изключително съблазнителна мисъл. Природно естествено е хората да са алчни и да желаят повече и повече блага за себе си. Още по-атрактивна става тази идея, ако обещаното не може да бъде загубено или вероятността да се случи това е пренебрежимо малка. Също, както есента нежно и постепенно обагря дърветата с ярките си цветове, това усещане се загнездва в човешката душа и започва лека полека да се превръща в дело. Нормалната човешка психика обикновено изпитва съмнения и неудобство при първите си корупционни опити, които, обаче, с течение на времето избледняват и напълно изчезват – както окапват дървесните листа, докато се оголи напълно цялото дърво – стволът от изградените скрупули и принципи. Тази метафора с дървото би могла да се използва и за чисто материалните аспекти на корупционните практики по отношение на структурите, които са тяхна жертва, но там границата с кражбата и подобните престъпни деяния става много тънка, затова ще подмина този аспект.
Корупцията е много елегантен начин за облагодетелстване, който поради трудната си доказуемост е относително траен във времето. Обикновено протича при идентични условия и със сравнително устойчиви нива на благоприятстващите я фактори. Подобно на есента, изключително рядко и дори при работещи механизми за противодействие, се стига до катаклизми и основни промени в живота на корумпираните и корумпиращите.
За да пристъпи един човек към този начин на „просперитет”, той трябва да бъде силно мотивиран. Силно, защото се налага да направи редица компромиси със съвестта си и със законоустановения в страната ред. Етимологията на източниците на тази мотивация може да се търси в богато разнообразие от насоки. Но за всички тях е характерно, че са с еднаква сила вдъхновяващи, както есента окрилява поетическата душа, и в същото време оправдаващи личността в собствените й очи.
Обикновено се случва хората да стават корумпирани, когато считат, че това което вършат е несъизмеримо повече от това, което получават. Парадоксалното е, че колкото повече получават, толкова повече желаят, което ме подсеща и за една мисъл на Мечо Пух – „Колкото повече, толкова повече”. За тези, които не се свенят да подбуждат към корупция, основната мотивация е, че са нетърпеливи и не им се чака действието на установения механизъм, или чисто и просто те попадат далеч извън неговите предписания. Това чувство на неудовлетвореност и в двата случая може да бъде провокирано от миналото – носталгия по някогашните по-добри времена – или от естествения човешки порок – алчност- да се придобие еднолично натрупаното с общи усилия. Както през есента се натрупват плодовете на цялата година, така и в обществото се образува един капитал, който би трябвало да служи за обезпечаване на неговите нужди.
Но изкушението на някои членове на това общество да сложат ръка над събрания ресурс, се оказва по-силно от съзнанието, че неговото предназначение има далеч други функции и прави изкушения много изобретателен. Толкова изобретателен, че да открие пробойните в установения срещу тази алчност механизъм и да го дискредитира. И ето тук идва творческият дух на корупцията – откриването на слабите, неработещите елементи на системата и използването им за лични цели. И какво по- ценно от това – очевидно, че присъщата на човека ненаситност не може да бъде премахната механично, следователно тя трябва да бъде рамкирана така, че да не пречи на останалите. Наличието на корупционни практики е сигурен признак, че обществото не функционира, както трябва – било защото хората не се чувстват удовлетворени, било защото се е допуснала деморализация на гражданското съзнание или заради това, че съществуващият механизъм не действа ефективно. Тези фактори, провокиращи гнилостните процеси, са резултат от много други, пирамидално обусловени социални проблеми и конфликти като нисък стандарт на живот, некачествено образование, липса на доверие в институциите на дадена държава, историческа обремененост, особености на народопсихологията и т.н.
Тези съществуващи проблеми оставят на гражданите два избора – да работят много усилено, за да избегнат задълбочаването им и да си осигурят нови, по-съвършени системи, които да ги изтеглят от дълбините на социалната нищета, или да се впуснат още по-дълбоко в нея, продължавайки и усъвършенствайки корупционния модел. Във втория случай неизбежно един такъв народ ще бъде връхлетян от суровата и люта зима на кризата, в която обществените сблъсъци и безизходица са изключително остри и водещ става инстинктът за самосъхранение. Самосъхранение, което успява чрез емиграция и търсене на по-добри условия, такова, което се намества някак си в създадения порочен кръг, без надежда и със задълбочаващо се примитивизиране на мисълта, или такова, което просто се проваля..
Подобен период на осезаемо загниване на обществената организация е временен. Той е сезон, в който гражданите трябва да осъзнаят потребността от промяна и да действат усърдно в посока усъвършенстване на демократичния порядък. Единственият начин да се избегнат сътресенията и да се запази равновесието между гарантираните права на гражданите и техните обективно- съществуващи потребности е продължаването напред, подобно на карането на колело. Есента е благотворен сезон на действие и дава време за равносметка. Корупцията не е най-ужасното нещо, което може да се стовари на един народ, но е достатъчно показателно за това, че демокрацията в него се разлага и покварява всички сфери на живот. И този процес не е безкраен. Това е сезон, който ще отмине и след него ще дойде друг, много по-коварен, ако хората не са си направили правилните изводи и не са реагирали навреме. Народовластието е това, което трябва да работи неуморно през умереното време, за да се възстанови уважението и баланса между отделните членове на обществото и да не се стига до противопоставяне.
И тъй като за втори път употребявам гниенето като синоним на корупция, ще си позволя и сравнение с този процес в природата. При него се отделя енергия и миризма. Енергията може да бъде полезна, ако се овладее и се насочи правилно. В противен случай може да доведе до неконтролируеми разрушителни процеси с необратими последствия. Миризмата, от своя страна, е индикация, че нещо, което е било живо и активно някога, вече не е и гние – както една непригодна за изменените социални и икономически реалности обществена организация.
Разглеждайки корупцията в хоризонтала, като фон на други, много по-ярко изразени социални проблеми – бедност, културна и техническа изостаналост, буксуващи институции – не може да се отрече и нейното вертикално действие. Аналогично на смазочно масло, тя прониква навсякъде в неработещия механизъм. Навлиза в дълбочина там, където не могат да достигнат и най-фините инструменти.
Когато една машина работи дълго време тя се амортизира. При неполагане на добри грижи, тя спира да върши работа. Но как нещо вредно като корупцията, би накарало блокиралата социална машина да заработи гладко отново?!
По-горе стана дума за изобретателския дух на корупцията. И по-точно креативността, която тя поражда у алчния и неудовлетворен човек. Или у този, който не иска да живее в нищета и вместо пътя на славната революция, е избрал този на корупцията. И пак имаме изобретателска стъпка – корупцията се вмъква навсякъде, т.е. хората добиват незаконни облаги от най-различни дейности и на всички обществени нива. Т.е. това е една скрита и негласна социална революция. Историческият опит с революциите е извикал на живот дипломацията, глобализацията на човешките права, международни обединения за тяхната защита, християнството, технически прогрес, многобройни войни и други подобни радикални човешки събития. Но те всички са свързани с много жертви и страдания за човеците. Дали са били оправдани, никой не би се наел да отсъжда. Вярно е, че са довели за добро или зло до съществени промени в развитието на планетата, но на не ниска цена. Всяко едно такова дело е дало тласък и огромна инерция за развитие и от конкретното общество е зависело дали ще се възползва мъдро от този потенциал и в каква насока.
Затова днешната корупционна революция е много по-лесна и съблазнителна, защото не се дават чак такива жертви. Тя е не по-малко показателна за това, че общественият механизъм се нуждае от промяна, защото факторите, които я пораждат, са достатъчно красноречиви за състоянието на общността – жизнен стандарт, културно и духовно развитие и т.н. - и в същото време далеч не е толкова драматична. Колкото по-дълбоко в социалната система се е пропила корупцията, толкова е по-осезаема нуждата от усъвършенстването й. Несвоевременната и недозирана реакция може да доведе до нейното блокиране.
Демокрацията до този момент е най-доброто достижение в политическата организация на хората. Но тя не е константа, а лавира съобразно обществено -икономическите и политически промени и когато тази гъвкавост намалее, обществото губи своята демократичност. Затова народовластието трябва да е адекватно на статуквото, независимо дали става дума за пряка или непряка демокрация или за комбинация от двете.
Корупцията е израз на желанието на едни хора да властват на други, което е стъпка назад, защото точно тази феодално - крепостническа позиция е причината да се търси друг конвенционален метод за регулиране на социума. Тя е доказала исторически своята неефективност и вредност, доколкото приемем антропоцентризма за аксиома. И въпреки това, егоцентричната човешка природа се стреми към това подчиняване и за пореден път доказва обречеността на комунистическата доктрина за равенство между хората на всички нива. Демократичният компромис те да бъдат равни пред закона явно не е достатъчно убедителен за някои от тях и те се нуждаят от други аргументи , за да му се подчинят – санкционни, материални и дори морални. Личната удовлетвореност е онзи катализатор, който дава основата индивидът да избира между принципите и отговорността си към другите и личната си изгода. Тя винаги ще е субективна, следователно динамична и неопределима като величина. Това означава, че корупцията е едно естествено, необходимо на социалната еволюция явление, каквото е маслото за машината, защото съпътства прогреса именно заради тази разнородност на човешките потребности.
И естествено като годишните времена ще сполетява в една или друга степен развиващите се общества в различни етапи, давайки им времето, което есента дава на хората, за да се подготвят за зимата, за следващата крачка към утопичния ред. Тя е онзи смазочен елемент, който не ги оставя в ръцете на инертността и удобството на вече откритите решения, а ги тласка към търсенето на нови и по-съвършени порядки.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
