вторник, 17 септември 2013 г.

Съчинение за образУванието

Въпреки, че не бях от слабите ученици, признавам си , че от ранна училищна възраст се съпротивлявах да ходя на училище. Приемах го като мъчение, досада, страх, което пък от своя страна засилваше екзалтиращия ефект на времето, когато не бях в клас. Сега, след като неотдавна приключих и с "висшия" цикъл в тази адска машина, си давам сметка, колко права съм била едно време да се страхувам и да мразя училището.
Трябва да започна отдалеч или поне оттам, откъдето си спомням, защото чутовното количество статична информация, което ми се наложи да усвоя през тези повече от 17 години обучение, явно е оказало необратим ефект върху паметта ми. Колко хубави неща са се затрили в спомените ми, за сметка на формули и чужди умозаключения ...?!
Та в основното училище, имах късмета да случа на начална учителка, благодарение на която , сега мога да се числя към грамотната част от населението. Наистина, това си е житейски късмет, какъвто много мои връстници нямаха. До 4-ти клас всичко беше някак нормално, като изключим умишленото подравняване отгоре и отдолу на целия клас, имам предвид че всяка проява на индивидуалност, се считаше за лошо нещо, а и сега разбирам защо е било така - значително по-удобно е! Удобно за директори, за учители, а в по-общ план и за всякакви "началници" , защото е много по-лесно да се общува/ръководи/продуцира множество от еднакви хора, с еднакви потребности и мотивация. Лесно се прилагат общи модели, които въпреки че не пасват и на половината от учениците, в крайна сметка ги натикват в един "удобен" за останалите калъп, който макар и до болка да стиска, в един момент човек се изкривява според него и се "адаптира" към средата. Тези, които не се адаптираха, ги изключваха, анатемосваха, и изобщо ги лишаваха от стандартните начини за "успешен старт" в истинския живот. Последният, незнайно защо, според доктрината и изконната практика , трябва да направи тази образователна пауза и да започне наново към 20- 25-тата годишнина.
От първи до четвърти клас у мен се разви едно чувство, че хората трябва да се състезават, защото в онзи, другия живот, след като образованието приключи, няма да има за всички от благата, които ще донесат 6-ците в училище. Тогава бях сигурна и , че всички възрастни са винаги прави, начело с класната, а директорката беше недостижимо божество, което се включваше в сценария, само когато някой счупи прозорец или нечий нос.
Нещата коренно се промениха в 5-ти клас. Още от 3-ти клас ни плашеха с това колко в пъти по-трудно щяло да бъде като завършим 4-ти клас, колко по-дълги щели да са уроците, и най-вече с появата на едно страшилище за поколения наред - учителката по Български език и литература. И до ден днешен мразя парфюм "Кобако" и кожата ми настръхва , когато подобен аромат достигне обонянието ми. Тази госпожа, чието име ще спестя, с арогантното си поведение и безпардонност, се беше превърнала за учениците в това, което е бил Хитлер за евреите, Калоян за византийците и ред други знайни и незнайни исторически демони, паразитирайки върху неукрепналата психика и обичайна за тази възраст, неувереност у децата. По онова време, това "страшилище" ни се представяше като недостожим авторитет в литературата, богоравен и неоспорим , с ранг на световен класик, който трябва безусловно да бъде почитан и да се изпълняват всичките му идиотски разпореждания. И на мен ми беше взела страха, признавам си. Тези на които не успя, ги изключиха или се бориха по-дълго от необходимото с началното си образование. В последствие разбрах, че въпросната "госпожа" няма висше филологическо образование или някакво , приблизително свързано с предмета български език и литература, и като се замисля, това беше действително очевидно. Оказа се, че е била дружинна ръководителка през тъмните векове на соц-а, което на по-възрастното от мен поколение говори много повече от на всеки друг. Госпожата се появяваше с лилава или синя коса, дебело очертан, отгоре и отдолу на клепачите, черен молив и всевъзможни цветове евтини сенки за очи, обикновено съобразени с цвета на косата. И както вече споменах, тонове "Кобако". Влизаше в час с дневника в едната ръка, който в нейните ръце изглеждаше още по тежък и с библията в литературата от 5-ти до 7-ми клас - синьото помагало! Авторите на последното не помня, но беше в син цвят с голяма оранжева цифра, маркираща сътветния клас, за който е предназначено. Всичко от тази бибилия трябваше да го цитираме дословно и всяко отклонение, дори не смислово , а синтактично , се считаше за сериозен пропуск и намаляваше оценката с поне две единици. Сборник, препълнен с клишета, лишени от смисъл словосъчетания, перефразирани едно в друго и разкриващи натрапчвата посредственост и безидейност на своя автор. Но тъй като в онези времена, не се бяха нароили все още толкова много подобни издания или просто на дружинната ни ръководителка не й се занимаваше да прочете нещо допълнително, за нас бе останала само възможността да кълвем дословно, както не се изучава и Корана, описаните в помагалото проникновения. Под едно мое "съчинение разсъждение" открих следния надпис: "Добър 4 (имаш прекалено много свои мисли!)". Винаги съм имала проблеми с фотографската памет, която въпреки тези многогодишни усилия от страна на образователната система, така и не успях да развия. Любимата книга на "госпожата", беше романът "Под игото" /като се замисля, едва ли е прочела друга и до ден днешен/. Този непреодолим като обем роман за един седмокласник, действително се бе превърнал в литературното чистилише за всеки ученик. Учителката ни беше дресирала да играем следната зловеща игра: тя пуска книгата /"Под игото"/ и на която глава се отвори, ние трябва да й направим подробен преразказ, който тя проверяваше с книга в ръка... В седми клас имах само четворки по литература поради изтъкнатите вече мои проблеми с фотографирането и възпроизвеждането на образ в писмен вид. Кандидатстването за средно училище ми дишаше във врата и вкъщи се бе създало основателно притеснение, че от мен човек няма да стане,че ще ходя да паса патките и от този род родителски притеснения. Погрешно и все още необяснио за мен, тогава се разчиташе, че от мен ще излезе страхотен математик.
На изпитите след 7-ми клас, след мъчително ходене по частни уроци по литература и математика /"за всеки случай"/, които за мен бяха втори ред ужасяващо погубване на скъпоценния ми живот, почти се бях примирила, че ще паса патките, защото и на частните уроци, въпреки индивидуалния им характер, се прилагаха същите методи на "кълъпиращия разум". Т.е. окастрянето на всяка собствена мисъл и зазиждането й зад чуждите, велики умотворения, на още по-великите преподаватели от гимназията /те бяха писали темите, по които се работеше на уроците по литература,математиката няма да я коментирам, защото нищо не си спомнях и тогава и сега/. В крайна сметка всички тези усилия на системата, ме добутаха до най-елитната паралелка в Априловска гимназия в Габрово. Което всъщност отчитам и като единствен плюс от образованието ми до този момент. В осми клас имахме часове по българска литература, въпреки безкрайните часове по английски език. Отначало подхождах със същия маниер, както до тогава - неуспешни опити за наизустяване и неприязън дори и към най-мелодичните творби на светлите литературни умове. Един път трябваше да пишем есе - не помня темата, но дотогава не знаех как се пише есе и от обясненията на учителката, го сметнах за нещо, с което се изразяват собствени мисли, структурирани в увод , изложение и заключение. Казах си , какво пък , ще пиша, каквото ми е на сърце. И се оказа , че според госпожата, съм се справила блестящо, даже най-добре в класа. Камък ми беше паднал от сърцето, че в гимназията поне няма да ми се налага да търпя това унижение и безсмислие на наизустяването и благодарение на същата учителка, чието име няма да спомена, на мен ми се случи нещо много важно - стигнах сравнително рано до извода, че собственото мислене е ценно и дори може да бъде по-добро от чуждото. Някои съученици и колеги, все още не са го осмислили, а някои никога няма да го сторят.
В гимназията обаче, се сблъсках с друго - усвояване на чутовен обем статична информация, в повечето случаи ненужна и остаряла, която се изискваше да бъде възпоризведена само в конкретен момент - по време на контролно или когато се знаеше, че ще има изпитване. Никой след това не се интересуваше и не проверяваше дали тези факти по някакъв начин се навръзват, дали си взаимослужат и въобще дали се ражда ново знание. Не, само факти, които на учителите от отделните предмети им се струваха най-важни, което правеше всички факти от изключителна важност и тяхното незнание те изпращаше при слабандраците и тези, които въпреки, че са се класирали до средно образование, все още са застрашени от кариера като пастири на патки. И така, в гимназията също не успях да изградя любов към училището, и поради тази фактологическа извратеност, се алергизирах и към познанието изобщо. Поради някои физиологични промени през периода на средното ми образование обаче, основно повишаването на някои химични вещества в организма, не страдах изобщо от това, че няма да имам 6-ци, имах най-много отсъствия в класа, защото имаше по-важни неща за правене от клюмането в час и тотално зарязах класовото разделение на двойкаджий и отличници, в което никога не са ме питали дали искам да участвам. Въпреки това , завърших редом до последните, и с ръка на сърцето мога да кажа, че от тези милиарди факти, които се предполагаше, че стоят зад отличния ми успех, сега помня не повече от 5%. Защото друго /освен по литература/, като например самостоятелно достигане до заключения на база известни факти или неприемане за неоспоримо, написаното в учебниците, не се изискваше и съответно няма как да е било удостоверено в придобитата ми диплома.
Това деление на хората на глупави и умни, на отличници и на слабаци, на читави и нечитави, продължи да ме гнети и в университета, където със същото нахалство и постоянство се пропагандираше папагалстване на разни учебни пособия, често чиито автори бяха самите преподаватели. И после с какви очи ще се осмеля да твърдя в автобиографията си, че мога да работя в екип, като 17 години умишлено се цени с отличен по шестобалната система, делението между хората, а работата в екип води до анулиране на писмената работа?!
Светъл лъч в университета, беше преподавателят ми по облигационно право, който на една лекция сподели с нас, че в онези тъмни соц-времена той няколко пъти се е опитвал да влезе да учи Право, обаче все някакви "отличници" от съседните села, отрочета на дружинни и комсомолски лидери, го изпреварвали, докато накрая, едва след казармата, с упоритост успял да се намърда в редиците на юриситите в СУ. Той е от хората, които нямат друго , освен собственото си мнение и то е всичко което имат. Към момента се счита, че въпросният преподавател е вторият от двамата най-добри специалисти в съответната област на правото. На същата лекция ни беше казал. че най-важното което трябва да научим в университета, за да бъдем наистина добри юристи, е да се съмняваме и да не приемаме нищо в тези дебели учебници за чиста монета. И така ми олекна и в университета и ми се циментира становището, че по-добре да си е моето, проверено от край докрай, отколкото чуждото на честна дума. И съветите на доцента са от малкото неща, които ще ми останат от този последен образователен цикъл, без да се налага да правя справка в дебелите книги или в закона.
След изложената дълга, почти биографична история, от камбанарията на човек, който е приключил с официалното си образование, минавайки през всички негови етапи, побутван от родителския страх да не отида да паса патките, се оказва, че съм пропиляла толкова много невъзвратимо време и съм похабила безценни нерви и усилия, да се съобразявам с наглостта на изкуствено издигнати авторитети, които, ако бях помислила мъничко извън общия калъп, щях да стигна до извода, че те са всъщност аднти-авторитети. Изгубено време за усвояване на статично знание, което никога не ми е вършило работа, няма да ми свърши и занапред, защото то самото не си е полезно. Време през което , извънредно много хора успяха да си ампутират собственото мислене и да чакат наготово изводите, дори задаването на самите въпроси. Ярък проблясък в тунела са споменатите "даскали" от гимназията и университета, които въпреки дългогодишния натиск на адската машина, са се съхранили и успяват да споделят своето автентично "аз" с учениците и студентите си и правят наученото при тях уникално.
ОбразУванието , което расте и се подхранва като нелечим тумор в съзнанието на децата от крехка възраст води до тяхната инвалидност по отношение на собствената инициативност и умение за самостоятелно справяне с "истинския живот", за който тази система толкова години ни подготвя. А резултатът е примирение, неадекватност и безучастност дори и към най-фрапантните посегателства върху самия човек, който след толкова години "кълъпиране" и набутване в рамки, наистина се е приспособил към тях, загубвайки елементарните си инстинкти за самосъхранение. Инстинкти, които пазят децата от беди и които карат родителите да казват, че Бог ги пази. И е прав националният омбудсман, казвайки, че България се нуждае не от хапче за температура, а от операция ..., на образУванието, от което всъщност идват всичките ни беди!