Дори открай свят да дойдат, нека учат

Тексът по-долу е дело на покойната проф. Вера Мутафчиева. Поместен е в изданието на НОФ от 1963 "Бащино огнище - Габрово" като представлява третата последна част от него.

Дядото на Вера Мутафчиева е родом от Боженци, а за нейната изключителна биография има изобилна информация в интернет, към която препращам.
Написаното е много впечатляващо за духа и историята на Габровския регион и не съм срещала другаде такова поднасяне на историческите събития, поради което го и споделям.


" Дори открай свят да дойдат, нека учат

„Я не изкуса ради, а любви ради писал" Йеромонах Спиридон


Тъкмо тук е голямото противоречие: габровци, които броят всяко петаче и ядат сух хляб, които бият път докрай света, за да спечелят по половин рубла на нож и по две лири на ока бубено семе, прочутите със своята пестеливост габровци, открай време не жалят средства за цел, дето няма нищо общо с търговия и печалба — за просветния разцвет на града си. Да се отзовеш на общонародна нужда, да подариш отгладувания си имот за народно дело да прахосаш сили и време за доброто не само на родния град, а на целия си поробен народ — това е било не благодетелно изключение, а всекидневен, обичаен дълг на габровеца. Може би някой особено пресметлив търговец нелеко се е разделял с грижливо трупаното имане, но и през ум не му е минавало, че може да се направи на сляп и глух за народопросветното дело — та нали целият град ще го брои за отстъпник, нали хората ще го подминават на чаршията и всеки ще се отбива в дюкяна на другия, на тоя, дето не е пожалил пари.

Това противоречие — между стопанската пресметливост и разточителното „благодетелство", както са го викали — е само привидно. В същност няма човек прогледнал за света, за закона на своето време, който да не разбере отведнъж, че просвещението не е празна приумица на няколко даскали, че никой не може да успее твърдо и докрай, ако израсте без светлина, без положително знание Разбрали са го още много отдавна, много преди други градове, и габровци.

Но не само простата изгода е тласкала габровци към учение и книжовност. Как ще обясниш тогаз чудната ревност на Йеромонах Спиридон? Малцина го познават — подвигът на Паисий е затъмнил неговия, пък и — право казано — родолюбивото дело на Спиридон едва ли е било отговор на някаква особена народна необходимост. През 1762 г. Хилендарецът написва своята забележителна "История славянобългарска", слага основите на нашето възраждане. Защо е трябвало тогаз на Спиридон от Габрово да пише втора „История" ? Та нали българите вече са имали своя книга за великото минало на родината си за „светиите, патриарсите и царете български"?

„ . . любви ради писал" — обяснява Спиридон и тази е наистина причината да се появи неговата книга. Духовната жажда е прогонила отрано монаха към Атон, оттам — във Влахия, в големия и прославен манастир Нямцу. В Нядцу Спиридон пише и преписва, оттам изпраща той към поробеното си отечество своята история. И още неизсъхнало мастилото й, родолюбецът започва своя втори труд: житието на Теодосий Търновски. „О тъма, о слепота българска !" — обръща се той към народа си в тая книга, кори го, че е забравил великите си книжовници. Не се ли дочува във вика му паисиевска страст?

Но, каквито и да са габровските просветители отпреди началото на миналия век, те не могат да бъдат сравнени с могъщата вълна на ученолюбие, която залива градеца по това време — от това време, та до края на робството. Просветителството за десетилетия наред става сякаш основна грижа на затъналите в труд габровци, сякаш всичко друго отстъпва назад, за да даде път на стремежа им към познание.

В същност, този стремеж е също стар — още село, Габрово поддържа свои килийни училища; още село, в Габрово са много грамотните, „писмените" люде. В далечните си пътувания, в странствуването из чужди земи, керванджията и търговецът не пропускат да подирят и славянско слово, към Габрово непрекъснато притичат книги. И не само украса на габровския дом е бива книгата — габровецът открай време има будно чувство за книжовност. Така на белите полета на всякакви църковни книги той отбелязва събитията, минали през града му.

„В лето 1762, месеца мая, прийдоха вси реки и наводни се тази велика река до много и беше много пагуба по човеците и добитъка, нивите и ливадите, по тепавици¬те и водениците. Тогава разори моста под Габрово. В тази година имаше много знамения: всички черници изгори слана и нямаше шума. И великият везир дойде до София с множество свои агарянски войни против немците . . ."

„Да се знае година 1798 декември месец, когато се развали село Габрово, та сякоха хората по Рождество Христово. Тогаз изгориха черквите на Свети Иван и Света Петка."

„1801 года, августа 5 число, що се запре руската стражения ...

1806, дскемврия 1 додоха русите на Букурещ и отвориха кагта с турчина.

1807 февруария 11 стана паша Мустафа Байрактар. 1814 декемврия вдигнаха се сукаите от жените, да не но¬сят вече сукаи."

„Да се знае, когато стана гонение на християните в Цариград, та затриха турците народ много до милион християни и затриха патрика на Възкресение, като си излизаше от черква, та после затриха и дванайсет владици, че се запре алъшверишът и неможаха сиромаси да се нахранят.

1821, августа 18 ден . . ."

Не книжници и монаси — габровски занаятчии са отбелязвали с неумела ръка историята на града и земята си, но полетата на книгите. Дръзки и предприемчиви, те не са считали, че книжнината е за друго някакво тесто човеци. Щом са могли да извършат тъй много — да пътуват, търгуват и произвеждат, — защо да не могат и да пишат ? И щом усетът и към книжно познание е бил вече буден през столетията, когато стопанският живот на Габрово още не е тъй трескав, какъв ли размах и сила ще да са добили просветните стремежи па габровци през XIX в., през времето на пълния разцвет на града им?

Няма българин, дето на това място да не отговори — през миналия век в Габрово е било основано първото ново българско училище. Така е. Но появата на новото училище не е била внезапна. Тя е била подготвена от една дълга и дълбоко вкоренена традиция.

Два метоха в Габрово поддържат килийни училища — Гръцкият и Българският, Рилски метох. В тях отколе преподават монаси от Атон и Рилският манастир, те са и били разсадникът на писменост дори до първите десетилетия на XIX в. Гръцкият бил посещаван малко, казват — само някои едри чорбаджии изпращали там синовете си, за да усвоят важния за търговията гръцки език. Много по-голямо влияние в Габрово има Рилският метох. Габровци запазват в спомена си имената на редица книжни монаси — Роман, Теодосий, Пафнусий, Теофил Рилец, Гаврил Рилец — които раздават познание на поколения занаятчии и търговци. В първите години на миналия век килийното училище вече не задоволява образователните нужди — стопанският подем на Габрово изисква все повече и повече писмени хора. Тогаз тъкмо се явяват прочутите „частни училища" в къщите на разни занаятчии. Докато терзията или кундурджията си е вършил работа¬та, едното му око е било в дечурлигата, които сричали на глас и в елин глас я часослова, я светчето.

Бедни и едностранни били знанията, придобити в килията и работилницата на някой Пенчо или Генчо: децата стигали най - много до псалтира — върха на образованието, нямали си и хабер от друга някоя наука. Но особеният подем на килийното и частно училище в Габрово имал своята добра страна: той държал будно народностното чувство на габровци, разпространявал познания на майчин език с българско писмо. По времето, когато народът бил отдавна забравил, че е имал някога държава, писменост и история, сакатото килийно образование, му ги напомняло.

Но новите нужди пораждат и нови начинания. Без да искаш да умаловажиш подвига на Василия Априлов, не може да не забележиш, че неговото родолюбиво хрумва¬не — да бъде основано съвременно българско училище — не дошло изневиделица. Тази мисъл не давала мира на съгражданите му още няколко години, прели да я подеме Априлов. Гаврил Рилец, един от учителите в Рилския метох през 1831 г., убеждава габровци, че килийните и частни училища вече не отговарят на образователната необходимост, че трябва да бъде основано „общо" училище, където да получават безплатно образование бедни и богати.

Не е необходимо габровци дълго да бъдат убеждавани — те набързо купуват място, струпват камъни и дърво. Дори Теодосий Йовчев — един от букурещките търговци — завещава имот на това още непостроено училище. Но Гаврил умира и начинанието замръзва. За да дочака Василий Априлов.

Блудният син, който се завръща при народа си — така обикновено говорят книгите за Василий Априлов. Отначало порусен, след туй погърчен, Априлов като че е тъкмо един от тия, към които Паисий се обръща гневно: защо се срамиш да се наречеш българин? И колко лесно е за нас да осъдим с леко сърце тия хора, да ги сложим всичките в един кюп. Но какво е оставало по туй време на българина — не се ли запитваме, — какво е оставало на човека, жаден за наука и простор, жаден да влезе в допир с други народи и писмеността им на равна нога ? И какво е знаел той тогава за миналото на своя род, за книжовността на отдавна затритата българска държава? — Съвсем нищо. Историята на Паисий до рождението на Априлов едва ли е имала повече от трийсети¬на преписа, а всеки от тях — крит и забутан. Нищо вън от часослова и светчето, от псалтира. И всичките те на език, който отдавна никой не говори — мъртви книги на мъртъв език.

Не всеки — това трябва да се признае — се е повличал по чужд език и род за изгода, за да спечели повече злато, за да бъде почитан наравно с напреднали, свободни хора. Мнозина са ламтели по гръцка просвета, за да прогледнат, да овладеят познанията на своето съвремие. Но след като прогледнели и се изравнели със своето време, тогава вече тия хора се делели рязко на две: едните оставали там, при чуждия език и писменост, прегръщали се в омразни гъркомани, които се гневят, щом им припомниш, че са от български род. А другите са се връщали при народа си, обогатени със знание и опит, за да му бъдат по-полезни, изпълнени с тройна омраза към елините, защото ги знаели отблизо, защото били събрали попара- та им

Априлов напуска родното Габрово още дете. Едва из¬карал година-две в някое от килийните или частни училища на градеца и останал кръгъл сирак. Братята му, московски търговци, прибрали детето и го дали да расте в елинско семейство, та да изучи важния на търговията език. Момчето учило поред в Брашов и Виена. Събудено и способно, то давало надежди да стане добър лекар. Но работите на братята се объркали, търговската им къща западнала и единият трябвало да напусне Москва, заминал за Одеса, където — затуй, че вече нямало пари за учение — се прибрал и младият Василий. Така, на двайсетгодишна възраст Априлов зарязва науките и се отдава на търговия, както всички от големия му род.

Голяма била славата на гръцката колония в Одеса. Тежки, прочути търговци, напуснали родината си поради турски гнет, били най-видни граждани, най-изтъкнати благодетели, а синовете им — начетени учени и едри руски сановници. Одеса била средището на страстно гръцко родолюбие, подобно на Букурещ за българите няколко десетилетия подир това. В Одеса се родила по времето на Априлов Хетерията — братството на гръцките патриоти, заклели се да умрат за свободата на Гърция.

В целия този кипеж на гръцки патриотизъм, в този подем на гърцизма, Априлов не останал настрана: тук се говорело и действувало против поробителя, против омразния азиатец. Учени, богати, именити хора заговорничели срещу султана — как могъл да бъде равнодушен към борбата им младежът, роден в робска земя ? И Василий се впуска горещо в тая борба, жертвува пари, сили, запалва се от гръцко родолюбие. Целта на одеските гърци става негова цел, а Василий — истински грък.

Търговията му расте и носи вече много, расте и влиянието на елина Априлов всред одесчани. Но гръцката завера се разгаря и догаря, гърците получават свобода чрез руското оръжие, гърците вече имат своя държава. Не буди ли някакви мисли туй, че Василий Априлов престава да бъде елин тъкмо през 1830 година, няколко месеца след освобождението на Гърция ? Дали случайно той започва да питае непримирима омраза към довчерашните си сънародници — нали ги е усещал сънародници? — Едва ли.

Веднъж сдобили се със своя държава, гърците веднага изказват ВИСОКО своите притезания: всички християни в Турската империя — поданици на Нова Гърция! Християнин под турска власт, това ще рече елин! И този е часът, в който не само Василий Априлов, а много българи, които с оръжие в ръка са поддържали Заверата, се оттеглят оскърбени — в името на един съюз между поробените балкански народи бяха подкрепяли те въстанието на гърците. А не, за да сменят едно робство с друго.

Много считат, че преломът у Априлов настъпва след като прочита книгата на Венелин — „Древните и днешни българи", издадена през 1829 година. Но би ли посегнал към такава книга един гъркоман? Безусловно в отговор на вече пробуденото родолюбие Василий е започнал да търси всичко онова — твърде малкото, — което било писано за народа му. Защото спомените за родината би ли съвсем бледи, познанията за нея — нищожни.

Венелиновага книга укрепила българското самочувствие на върналия се към рода си Априлов: ще рече, народът му имал свое славно, велико минало, своя забравена книжовност. Не целина, а угар била българската нива и чакала само семе.

Новите вълнения, трескавата страст, с която се на¬хвърлил да изучава миналото на родината си, подкопават и без това разклатеното здраве на Априлов. Още през същата тази 1830 година той е принуден да прекара зимата в Цариград. И тъкмо тук, под стените на султановия дворец, под стените на гръцкия Фенер, взимат определени очертания замислите му: на султановия гнет и на гръцката алчност българите ще противопоставят свое ново, съвременно училище. Училище за всички, за всички свет¬лина. Нека прогледне цял народ за едно общо дело, пък тогаз да видим, кой ще го спре насред път!

Отново в Одеса Василий споделя кроежите си със своя най близък приятел, също габровеца Палаузов. Двамата отделят средства, пишат на букурещките габровци, в самото Габрово: трябва в кай близки дни да бъде открито истински българско, истинско ново училище!

Работата се развива с чисто габровска бързина — на 3 януари 1834 г. новото училище е вече построено и отворено, в него преподават даскалите Алекси и Гъдю.. Но защо Априлов е недоволен? Нима не го радва отзивчивостта на града му към новото дело, прилежното усърдие на даскали и школници ?

Наистина, няма причини за доволство: Априловско -Палаузовото училище от 1834 година е в същност килийно, само дето е по-голямо и в нова сграда. И тук пред страстния труженик на българското образование се изправя въпросът за качествата, за подготовката на учителя в истински новото училище. Априловско- Палаузовото училище.

Но, както се каза, не може да узрее някаква необходимост, без да бъде намерен веднага отговорът й. Едва габровци в чужбина са захванали да търсят човека, който им трябва; едва търновският владика им се е притекъл на помощ и ето го, човекът изстъпва. Неофит Рилски! Той се озовава бързо в Букурещ (всички работи по новото училище се движат някак страшно бързо, сякаш Априлов се стреми да навакса пропуснатото време или може би предчувствува близкия си край). Неофит се запознава с последните постижения на образованието в чужбина и на Нова година 1815 габровци наистина се сдобиват с отдавна мечтаното училище — съвременно и българско.

Не габровци се сдобиват с него — Априловското училище принадлежи на целия ни народ. И — това трябва да се запомни — Василий Априлов го замисля като общобългарско училище. В цялата си безкористна и предана дейност той не е воден от тясно патриотични чувства — да издигне своя град на първо място в просветния ни живот. „Ако ще и открай свят да дойдат, нека се учат!" — пише Априлов и подчертава, че желае да основе школа за всички българи. Затуй я прави безплатна, затуй още от първия ден на училището потичат помощи за „странните" ученици. За тях габровци откриват и поддържат пансиони, на тях купуват книги, тях хранят.

Ето го него, габровското скъперничество, тънката габровска сметка: преди сто и трийсет години една паланка от пет хиляди души поема доброволно върху себе си цялата просветна политика на един народ, с държавническа предвидливост и широта разрешават габровци въпроси с огромни сетнини. В Габрово се стичат ученолюбиви младежи от цялата ни земя — по един, двама или трима от град, но и това стига. За няколко години Априловското училище пуска десетки учители, които разнасят придобивките на съвременното образование из всички краища на родината. За няколко години през Априловското училище преминават двайсетина учители, които веднага биват грабнати от други градове, за да основат там подобни, нови, български училища И какви учители! — Неофит Рилски и Калист Луков, Цвятко Самарджиев, Христодул Костович, Никифор Попконстантинов, Теодор Бурмов, Сава Сирманов, Йосиф Ковачев, Никола Саранов, Иван Гюзелев, Райчо Каролев. И времето на всеки от тях — независимо от това, дали е останал в Габрово половни година, или пет — е епоха в просветната история на града.

Едно десетилетие след основаването на новото учи¬лище е вече напълно недостатъчно за нарасналия стремеж към учение на българчета от цялата ни земя. Налага се да бъдат наети и други къщи, работата се затруднява. Но тия трудности само радват Априлов — ще рече, делото му е подето от стотици ръце. И той захваща да събира отново помощи от габровци в чужбина за строеж на друго здание, голямо, снабдено с всички необходими пособия Училище, дето няма да приема определения брой от 200 ученици, а наистина толкова, колкото пожелаят да учат.

1847 година. Все по-болният Априлов я прекарва в Бруса, Мала Азия. Лекарите до един му препоръчват юга, мек въздух, топлина. Но изгнаникът има друга мечта : още няколко години живот през сила, няколко години и бавна смърт — за какво му са те не е ли по-оправдано да ги размени срещу едничкото, което важи за него ?

В Цариград Априлов не улавя параход за Одеса. Вижда го как бавно се отблъсква от кея на Галата и отцепва на изток към втората му родина. Свършено е, няма вече мост нататък. Това, което Василий се готви да извърши, навярно ще съкрати дните му, навярно никога вече няма да стигне той до Одеса, до свободна славянска земя. Но нали ще се изпълни десетилетната му мечта, нали най сетне, след цял живот изгнание, след мъчителни лутания и трескав труд за благото на един народ, който в същност вече едва си спомня, нали най-сетне Априлов ще бьде между тоя народ, в своя град в родината?

От мензил на мензил — така наричат в Турция пощенските станции — Василий Априлов приближава Габрово. И колко много мисли, спомени, кроежи го съпътствуват през робската земя! Ето ги градовете, в които вече все по-ярко личи българското — претъпкани чаршии и мази, оживени улици и из тия улици едва-едва ще чуеш гръцка и турска реч. Ето ги селата — още сбутани, диви села, изсмукани от поробителя; смазани, изсъхнали, прегорели на слънцето хора, които отпращат пощенската бричка и спретнатия чужденец в нея със зли очи — всеки чужденец е турски приятел, мислят те, всеки минава през земята на българите, за да спечели нещо, за да грабне нещо, още залък от сухия им хляб. Тук и там бричката пресреща затворнически каруци: по двама-трима заптии с натъкнати щикове ограждат по някого, окован, почернял затворник със същите такива, зли очи: „Какво ти важи нашата мъка, кръвта ни — казват те. — Знаеш ли ти, какво ще рече, да не изтраеш, да се хвърлиш с голи ръце срещу цялата сила на султановата държава?"

Спретнатият чужденец отвръща лице: „Дали тъкмо просветата, дали само просвета трябва на народа ми?— мисли си. Не е ли вече узрял той за борба, за решителен бой с потисника ?"

В Габрово го срещат така, че дълбокото вълнение едва не пресушава сетните сили на изгнаника. Учители и ученици не се отделят от него, водят го из стая в стая на училището, за което той бе заложил всичко, не намират думи да му изкажат благодарност и съчувствие.

В неделята, в двора на „Света Троица", Априлов говори пред габровци, разстила им плановете си за новото, десет пъти по голямо училище, за истинското средище на българската просвета. И обещава тържествено, че ще даде за него толкова, колкото подари най-богатият габровец, дядо Илия Видинлиев, пък било то равно и на цялото му състояние.

Габровци се надпреварват да се запишат в дългия списък, да покажат — кой колкото може, — че общонародното дело им е присърце.

Дълбоко удовлетворен, макар с покосено здраве, Априлов напуска родината си. Хълмовете бързо закриват Габрово от очите му, а той все се обръща, търси поне дима му зад високите дървета, вглежда се във водите на реката — дали не носят дотук мътилка от габровските табакхани. За последно.

Смъртта го е гонила от Бруса и го настига в Галац. Четири години по-късно Габрово захваща строежа на Априловската гимназия. Априлов й е завещал всичко, което е имал, до последния петак.

Но делото на големия габровски син е вече в сигурни ръце — подемат го не само габровците в чужбина и на първо място Палаузов, но и самият град. Габровската гимназия стана наистина това, което бе желал Априлов — люлка на новото българско образование. Около нея израстват с лекота все нови огнища на българската просвета: женското училище, читалището с театър, женското дружество. . . Не само град на изкусни ръце ; Габрово става и град на напредничавата мисъл, на високото българско съзнание.

И веднага общото дело разкрива своите противоречия : може ли да има общо дело между богатите чорбаджии и бедняците чираци ? Може ли да има общ език между „младите" и „старите". Преди да се изявят в освободителното ни движение, тия противоречия се зараждат в просветното. И Габрово през 40 те до 70 те години на минала век е раздирано от вътрешни борби.



Нищо нередно и страшно за народното дело няма в тях — те бележат законната борба на работния народ срещу тунеядците, на истинското родолюбие срещу колебливото приспособенчество.

Един след друг са принудени да напуснат Габрово мнозина надарени, учени даскали. Не успяват да угодят на чорбаджиите, повеждат своите ученици, цялата габровска младеж из пътища, които чорбаджиите не одобряват. Габровските едри търговци, собствениците на големи работилници, чудесно пиминават в султаноната държава, под господството на родени лентяи. Габровските чорбаджии (не съвсем всички, това не бива да се отрече) не намират изгода в каквито и да било промени в политическия живот на държавата, не искат да чуят за никакви освободителни опити А им се струва — впрочем съвсем основателно, — че младите даскали от училището, повечето руски възпитаници, внушават на децата им опасни мисли и стремления, че покрай науките в Априловската гимназия се дочуват и други гласове. „Ще ни запалят чергата!" — викат си със страх чорбаджиите, защото чергата им — това са турските лири и пълните мази стока. И бързат те да прогонят от градеца твърде свободомислещите даскали.

Но „младите" в Габрово съвсем не са слаби. Те нямат наистина парите и името на тежките чорбаджии, затуй пък са високо просветени, страстно привьрзани към напредничавата мисъл и дело. Първият голям прът, който "старите" втикват в колелата на българското образование — опитьт да въведат изучаването на гръцки и турски език в Априловското училище — е претрошен. Нека прекалено благоразумните и твърде слабо родолюбиви чорбаджии изпращат синчетата си да изучават омразните в Пловдив, където пъка от такива като тях гъркомани. Но тук, в Габрово, образованието ще остане чисто българско!

Младите наистина спечелват борбата, но чорбаджиите принуждават водачите им да напуснат града. Така си отиват огорчени Попконстантинов и Бурмов. За да пламне скоро отново борбата — още по-остра, с още по-голяма народна подкрепа. През шейсетте години на миналия пек в Габрово учителствуват едновременно Илия Хрисгович, Игнат Иванов и Сава Сирманов — все габровци. На младите даскали, изучени в Русия, заразени от свободолюбиви идеи, ясно, че българското образование, съсредоточено в Габрово, вече иска своя нарочна уредба. По това време училищата в града вече са 7 и младите учители предлагат те да бъдат управлявани от един съвет, да бъдат издържани „из една кесия". Тази мярка е повече от навременна — тя още веднъж свидетелствува, че тук са били съблюдавани интересите не на отделна махала, на определен еснаф, а на целия ни народ.

Чорбаджиите бавно отстъпват под съюзния натиск на младежта, еснафите и беднотата — на всеки махленски големец е харесвало да се разпорежда всевластно със средствата на някое училище, да проявява чорбаджийските си прищевки. Но младите печелят и тук — Габрово се сдобива с единно просветно управление. Сега остава следващата стъпка — много по-трудна: да бъдат избрани в училищния съвет не чорбаджии, а млади, свободолюбиви и напредничави габровци.

През шейсетте години Габрово вижда истинска пред¬изборна борба: даскалите и младежта свикват събрания на гражданите, говорят за злоупотребите и дребнавата себичност на чорбаджийството, привличат работните хора на свои страна. И се случва това, което „младите" успяват да постигнат в твърде малко български градове по това време — чорбаджиите наистина са прогонени от общественото управление на Габрово, техните бъдещи нападки и клевети, спънките, които правят в напредъка на народното дело, вече ще идват, както казваме ние, „от опозиция". Защото облечени в законната изборна власт са „младите".

И този път чорбаджиите си отмъщават безогледно. Те съобщават на властта, че тримата априловски възпитаници, завършили науките в Русия, са просто руски шпиони и гледат да заграбят властта в съвета, за да готвят народа за бунт. И както винаги, нелепата клевета успява — турците прокуждат из Габрово тримата габровски синове, тримата младежи, загрижени за доброто на града. След като излежават месеци по турските хапуси, Христович, Иванов и Сирманов поемат да търсят хляб из други български градове.

Но където е текло, пак тече — това би трябвало да са научили габровските чорбаджии през онова бурно време: на мястото на тримата изгнанници идат нови трима, сетне — десетки. Съвременната, светската просвета пуска яки корени в Габрово, а нейно неминуемо следствие е борбата за политическа свобода. Никакви чорбаджийски козни не са в състояние да спрат пороя, който набира сила и залива Габрово. През годината, в която Априловската гимназия затваря вратите си след своя първи пълен випуск (нека кажем, че между неговата програма и програмата на следосвобожденските ни гимназии няма почти никаква разлика) — това е 1874-5 година чорбаджиите сигур не знаят и по-добре е, че не знаят, дето под възглавниците на ученолюбивите питомци се крият революционни вестници, бунтовни книжки, че и други ками и пищови.

Може би, когато нашироко са жертвували средства за изграждането на българското образование, някои богати габровци да са се надявали, че то само ще спомогне синовете им да въртят по-добре „алъш-вериша". Но историята малко се съобразява с човешките желания — новата българска просвета послужи единствено на освободителната борба.

Картината на просветния подем на Габрово през миналия век би била непълна, ако не споменем още няколко почти забранени имена. На „благодетели" и труженици, на хора, които могат и трябва да бъдат броени за същински носители на българския възрожденски дух. Не може да бъде отминато например името на дядо Силвестър Пенев — бедното колибарче, тръгнало от дете по гурбет и събирало цял живот пара по пара, за да ги остави на града си; на Радион Умников — не по малко бедно колибарче, което прокопсало чак в Русия и все пак оста¬вило всичко на Априловското училище. Незаслужено е останало в сянка и името на д-р Н. Василиади, човекът, направил за родния си град не по-малко от Априлов. Сам роден в чужбина, но син на габровски колибар, Василиади получава блестящо образование, става един от най-известните и способни лекари на Букурещ. И всичко това вече близо шейсетгодишният Василиади изоставя, за да се върне веднага след Освобождението в родината си, да помогне за нейното изграждане. А цялото си състояние завещава да се изгради в Габрово техническо училище, да се издигне образованието на габровския занаятчия.

Сякаш нямат край имената на ония пестеливи работни хора, чийто едничък стремеж е било благото на града им. Но тяхната жертва би останала безплодна, ако в изградените от тях училища, ако от оставените от тях средства не биха се изучили възторжени, себеотрицателни и родолюбиви български младежи, ако общонародното дело не било подето от достойни ръце.

Но и тук Габрово се отличило — въпреки някои изключения, въпреки желанието на отделни чорбаджии да се разпореждат самовластно с общото богатство на града — редица самоотвержени габровци влели силите си за преуспяването на просветното дело. И тази просвета вече имала съвсем определен оттенък, тя била използувана, тя служела на делото на българската национална революция, 

Ярко свидетелство за това е габровското читалище, основано през 1861 г. и свързано с името на Хр. Манафов.

Да не мислиш, че по онуй време някаква обща каса и грижа отгоре раждала читалищата ? — Габровци събрали собствените си книжки, носени от търговци и кираджии, наели със събрани помежду си пари една одая при черквата „Света Троица" и читалището било готово. Тъкмо там се срещали вечер габровските младежи — „лудите глави", както веднага ги нарекли чорбаджиите, клатейки глава: няма да свърши на добре тая работа!

И наистина, покрай читалищната работа Манафов се занимавал и с друга: доставял барут и оръжие за готвеното въстание. Но въстанието — дело пак на даскал, на Никола Стефанов — не сполучило и читалищният основател трябвало бързо да потъне вдън-земя, заминал за Виена. На читалището ударили ключа — защото за властта и чорбаджиите то вече означавало бунтовно гнездо — и го отворили наново чак след десет години, през 1871 г.

Съвсем неоправдано дотук беше пропусната една важна движеща сила на възрожденския подем в Габрово — габровската жена. Тъкмо загдето Габровско е не земеделски, а занаятчийски край, загдето тук цялата челяд работела на равна нога в бояджийницата, табакханата, дюкяна или кръчмата, габровката открай време била поставена в по свободно, в по независимо положение. Керванджията поемал в няколкомесечен път на чужбина, но оставял дома жена си, поверявал й целия имот, цялото имане и управлението на своите дела; докато габровецът работел в работилницата, на тезгяха в дюкяна седяла жена М), водела тефтерите и се оправяла с мющериите. И това равно участие в производството и търговията създало у габровката качества, до които много Пи-бавно дораства жената в земеделските краища на родината ни.

Някои чужденци и другоселци разбирали твърде превратно голямата свобода, широките човешки права на габровската жена, дори й извадили лошо име, както се вика. Не можели да проумеят те като как тъй около масите им в хана и староприемницата шетали неуморно дъщерите на дюкянджията като как жени замръкнали спокойно по улицата и чаршиите, държели се свободно и наравно с мъжете И си го обяснявали по най-лесния, но и най неверния начин: леки нрави имат тук жените, тъй пише не един странник. И наистина, като помислиш, че в другите градове на България жената не смеела да по¬даде нос из къщи (защото ще срещне турчин, а това вече е опасно); че из всички дюкяни се срещали само мъже и че всеки по-тежък търговец казвал: „с извинение, жена ми", съвсем не е чудно, дето хората намирали положението на габровката неуместно.

Но не бил габровецът този, дето ще слуша хорски приказки, когато става дума за успеха на работата му: нека си приказват — викал си той, — пък аз да си имам помощник, да има доверен, свой човек, дето ми не иска плата и не бърка в чекмеджето, щом обърна глава! И габровката въртяла мъжовата си търговия, вапцвала, предяла и шиела. И печелела самочувствие.

Когато Габрово дорасло до „частните", до занаятчийските училища, много от тях и то — най-прочутите били водени от жени. Мъжете не се задържали в градеца, скитали нагоре-надолу, а жените хем вършели работата си, хем учели децата на писмо. И туй още повече издигнало името на габровката, дало й още по-голямо място в общия живот на града.

В борбите около училищното управление, около читалището — във всички просветни начинания на Габрово — жената взема най-живо участие. Нейният верен усет, вродената й далновидност допринесли много, щото в управлението на обществените дела да вземе връх новата напредничава насока. И съвсем по реда си дошло основаването на нарочно женско дружество в Габрово през 1869 г. Две имена, свързани с това дружество, блестят с особена сила.

Първото е на Гаврилица Ганчова — с усърдната й работа били събрани големи средства за довършването на новата Априловска гимназия. Гаврилица не доживяла свободата. Когато на Шипка кипели боеве, тя денонощни била при ранените руси и опълченци. И там, във военната болница, тази достойна жена намерила смъртта си, заразила се от тиф.

Второто светло име, записано в летописа на габровско то женско движение, принадлежи на Тота Венкова — бедното колибарско момиче, издържано от габровските жени. Те го изпратили да учи медицина в Петроград и то се връща като първата българка-лекарка. В себеотрицанието И упоритото трудолюбие на своята дъщеря и възпитаница Габрово сякаш е отразило целия си дух, своите просветни стремежи, своето свободолюбие — цялата онази липса на задържащи предразсъдъци, които — десетилетия след края на турското робство — продължава да сковават българката в друго едно робство.


Имена и имена . . . Могат да бъдат наброени още десетки. И все пак, те са само част от неизвестните имена на всички ония, които през последните години на робията са вливали силите, умението, мечтите си в едно велико дело. Безсмъртни са имената на българските синове, които отдадоха кръвта и живота си за свободата. Но непростимо би било да се забравят другите български синове и дъщери — тези, които още в мрака на робията се впуснаха да изграждат Нова България. Земята ни още не беше свободна, все още българинът беше безправна рая, а тия хора мислеха и действуваха сякаш десетилетия напред, стараеха се в деня на Освобождението България да има всичко, което ще й трябва, за да се нареди наравно с отколе свободните народи.

Дамаскин, Лазар и Онуфрий — ето още трима герои (народът ни в ония страшни времена ги нарекъл светци затуй, че думата герой му била чужда), които трябва да стоят наравно със софийските Никола и Георги. Без да разчитат на съзаклятници и заговорници, те отишли на бесило — само заради примера.

Не можеш да не забележиш, че в Габровско народните движения за свобода са някак по-други, различни от, тия във Видинско и Белоградчишко, да речем в Сливенско, Софийско и във всеки друг край на земята ни. Тук не се натъкваме на тъй присъщите за робството стихийни въстания, в които се вдигат доведени до отчаяние българските селяни от равнината. Струва ти се, че освободителните прояви в Габровско са приличали на някакъв голям, негласен заговор на целия край, че тук не е била нужна дълбоката тайнственост на съзаклятията, тихото шушукане от ухо на ухо, трудното набавяне на оръжие.

Това се обяснява лесно: Габровско е най-българският от всички български краища. Дори през робията в Габровско не е живеел турчин или помохамеданчен българин, в Габрово не е живеел дори грък. Няколко чиновници на султана, които се брояли на пръсти и които по правило не можели да държат семействата си в Габровския край, а ги хранели някъде в Търново или но-надалеко — това били турците. Нямало в Габровско спахии и чифликчии или насъскани от ходжи българи-мохамедани.

Затуй и в Габровско никога народът не е стигал до отчаянието, причина за едно стихийно въстание. Затуй, когато габровци са готвела някоя „работа", тя е била — повече или по-малко — дело на целия край (като извадиш чорбаджиите, които са били едни и същи навсякъде).

За разлика от други български краища, Габровско се е опитвало да вземе една или друга страна в борбата между противоположните сили в самата османска върхушка. Това биха могли да си позволят хора, добре запознати с политическия живот на омразната държава, с предимствата в надмощието на тази или онази част от властниците. Хора, които не са се чувствували потъпкана рая, а са имали самочувствие на самостойна сила, чието участие ще допринесе или ще навреди на някои от враждуващите страни.

Кърджалийското време. . . За кого то не е свързано с най-тежките, най-горчиви години за народа ни? Кое село или град не са станали жертва на всепомитащата вихрушка на размирието, траяло повече от три десетилетия ? „Да се знае, през 1798 година, декемврия, да се знае, когато се развали село Габрово, та сякоха- хората по Рождество Христово. Тогаз изгориха черквите на Свети Иван и Света Петка."

Ще рече, бурята не е отминала и Габрово. Подобно на всички селища на земята ни, и Габрово е опитало кърджалийски нож. — Не. Не кърджалии са разсипали Габрово и са клали габровци. Непокорното село е станало жертва по своя вина, поради това, че е взело страна в размирието, че е влязло в съюз с бунта.

Не се знае за друг български град да е бил разорен от султановата войска, заради съюза си с Осман Пазван-тоглу — с най-опасния от враговете на Портата през размирното време. В стремежа си да спечели привърженици между българите (Пазвантоглу добре е съзнавал, че стои на българска земя и съсипаната от султановия ред раи може да му бъде здрава опора (видинският отцепник обявява намаление на данъците в своите владения, по- голяма верска търпимост, повече законност. Навярно, ако 11азвантоглу би победил, всичките му обещания биха ОСТ1» нали празна дума, но в хода на бунта му тия обещания са важели: Осман граби народа в Никополско, Оряхово , Влахия, но опрощава данъците на раята във владенията си.

Габровци не чакат да ги завладее Пазвантоглу, те сами се поставят в съюз с него: щом работата е да бъде ударена Портата, да бъде отхвърлена ненавистната й власт, габровци са за бунтовника И Портата се разправя безжалостно с Габрово. Никое от по-късните въстания, зародени и протекли в Габровско, не предизвиква такава разсипия. Габрово гори едничък път — когато подава ръка на бунтовника Пазвантоглу И това означава, че габровци са били на прав път, избирайки своя съюзник — щом султанът не може да прости тъкмо съюза с отцепника, ще рече, тъкмо той е бил голямата опасност за властта на Портата.

Налетът на сераскера Капудан паша Хюсеин над Габрово е тежък — унищожен е целият град, дадени са много жертви. И тук, както на много места в България, дългите кърджалийски години принуждават някои да забягнат в чужбина, да търсят щастието си под чуждо небе. Но — това също трябва да се запомни, защото е една от особеностите на Габрово — габровци никога не се изселват в кервани, как го толкова наши градове. Въпреки разоренията, въпреки заплахата от кървава разправа от страна на властта, те се държат здраво о градеца край Янтра — сякаш каменливите скатове, песъчливите сипеи са за тях нещо неповторимо скъпо, нещо, дето няма да намериш и накрай света. И тъкмо на това Габрово дължи тъй много: не един наш град е западнал, заради поголовното изселване на жителите си, не малко са другите, чийто живот задълго е бил задържан или тласнат назад от бягството на десетки семейства — най- съзнателните, най-дейните, най-богатите. Габрово запазва открай докрай своите хора, силата си, своята традиция. Габрово ни веднъж не се обезкървява и затуй животът му е тъй пълнокръвен.

Габровци бързо се съвземат след разорението на града си. Нищо от туй, че през 1798 година Капудан паша Хюсеин оставя в Габрово само Конашкия мост и Часовниковата кула. За година нещо градът израства из пепелищата и поема обичайния си работен живот

Би изглеждало, че дълги години нищо не тревожи този работен живот, че габровци се грижат само за алъш - вериша. Но ако се вгледаш в писмата и приписките oт онуй време, ще разбереш, че нещо голямо е разтърсило на два пъти града в 1810-та и 1829-та година. На два пъти руските войски стигат Габрово, за да останат тук първо няколко дни и второ — месец.

Дни и месец на надежда, на страшно напрегнато очакване : ще задържат ли русите Габрово ? Ще спечелят ли, ще дойде ли този път свободата ? И сетне — години на разочарование и мъка, на ново тегло; великите сили принуждават Русия да се изтегли от завоюваните земи. Има ли по-страшно от това, да се допреш с пръсти до свободата, да я преживееш — пък било то и един кратък месец — и отново да гледаш как се губи зад баирите с последните руски обози, как полека се уляга прахта по пътя и пак настъпва тежка, робска тишина. Години по- късно в Габрово хората си припомнят какво бил казал този руски офицер и що разказвал оня руски войник — предават от един на друг задавената си надежда, че станалото веднъж ще се повтори, че няма, че не може да остане все тъй.

Но не едничко на помощ от братския народ разчитат габровци. Няма голямо движение за свобода, заляло земята ни през миналия век, което да не отзвучи в градеца на Янтра. Първото от тях е Заверата.

Каза се вече: поробените народи на Балканите взимат присърце делото на гръцкото освобождение, надяват се, че една свободна държава на гърците ще помогне на всички турски роби. Из България се изплита мрежа от заговори, българите не жалят средства, нито кръв, за да бъде извоювана гръцката свобода. Десетки български първенци, уличени от поробителя в поддръжка на Заверата, са избити, други стотици — заточени. И в Габрово— това подозираме, а не знаем — българите подпомагат въстанието. А не знаем със сигурност, защото тъкмо онзи, който го е знаел, човекът, дето е държал в ръце нишките на заговора в Търновския край - Хаджи Христо Рачков, се убива. Главата на съзаклятието иска да е уверен, че ще мълчи пред палачите. И наистина замълчава — турската власт не успява да разкрие, да затрие нито един завераджия в Габрово. Спокойствието на града е платено с живота на един-единствен човек . . .„ У село зоваемое Габрово, Търновски предел, некой богат човек и славен, именем Хаджи Христо. . . егда слиша убиение патриархово, отрови себе и умре. . , " — Тези само редове остават в летописа за надеждите и заговора на габровци през па¬метната 1821 година.

Годините текат, тече историята. Войните на Русия срещу турците все повече разкриват слабостта на султановата държава, все по-голяма става вярата на робите в освободителната мисия на руския народ. През 1828—29 година те опитват щастието си в голямо въстание — в помощ на напредващите руски войски в Южна България. Опитват и не успяват: безкрайни бежански кервани се изнизват през Балкана, тракийци бягат пред турската мъст. Минават още години, задават се нови събития — нова руско-турска война.

Дали няма да е този път? — питат се българите. Нали все някога ще стане—всяка следваща война носи нови придобивки на Русия, турците все повече свиват държавата си. Все вякога. . . Но едва ли тъкмо сега: Кримската война не е само руско-турска, този път на султана помага половин Европа. Англия, Франция. Вой¬ските им шарят из Шуменско и Варненско, русите са принудени да се бият на своя земя.

Какво от това, че няма и най-малък изглед за успех ? Виждаш го и го мислиш ти, днес, когато си свободен тъкмо заради много и много такива, безполезни наглед, осъдени на провал и кървава разправа опити за свобода. И може да си викаш, че ония там, разните Капитан Николовци и Даскал Николовци са били доста прости хора, щом им се е струвало, че ще катурнат султановата власт с двайсетина момчета и десетина шишанета.

Недей да бъдеш уверен, че им се е струвало точно така: и Капитан Никола, и Даскал Никола по-добре от тебе и мене са познавали силата на султана, силата на съюзниците му. И ако са тръгнали на смърт, то не е било с вярата, че ще успеят, не дори и с надеждата, че ще успеят — със сигурност, че няма да успеят са поели те пътя си. Но са знаели — по-добре от тебе и мене, — че една работа не може да свърши, ако не започне, че все някой трябва да върви напред, „да окачи звънчето".

Дядо Никола, да речем. Когато е замислял своето въстание в помощ на напредващите руси, дядо Никола не е знаел, че Русия този път ще брани собствената си леми от чужд нашественик, че този път руската попска нима да премине през Шипка. Той просто е искал да последва примера на сливенци от миналата война, да удесетори опита им и постигне десеторно повече. Новините от войната една подир друга стигат до България, все по-лоши, обезсърчаващи: русите бранят отчаяно Севастопол срещу неизброима войска от всякакви бои и езици, мирните преговори вървят зле, срещу Русия се нахвърлят всички велики сили. Едничката отстъпка, на която Парижкият договор от 1856 година принуждава Портата —принуждава я само за очи, — е да обещае повторно равноправие на християнските народности в нея. И тя ги обещава с прочутия хатихумаюн, подобие на хатишерифа от 1839 година — хартия без всякаква тежест, пусната, за да по¬каже на Европа, че в Турция всичко е наред. Нима робите ще трябва да се задоволят с тези празни думи и да чакат десетилетия, докато Русия и Турция се счепкат от¬ново ? Не трябва ли тъкмо сега да докажат на света, че султанът го лъже, че хатихумаюнът е вятър и мъгла?

Дядо Никола решава, че тъкмо сега е часът. А кой е дядо Никола?

„Френк-терзия" — шивач на европейски, модни дрехи, това е главата на заговора. И трябва да кажем, тоя шивач, неукият, вече близо шейсетгодишен майстор, преценява като зрял политик цялата сложна действителност на времето си: едно въстание не би могло да разчита на успех, тъкмо когато Турция извоюва дипломатическа пoбеда над славянските покровители, когато целият свят стои зад падишаха. Но едно въстание ще засвидетелствува пред всички напредничави хора по света, че властта на султана не се е изменила нито на йота, че турците колят, както са клали след превземането на Цариград.

Заговорът е в ход от самото начало на войната; дядо Никола обикаля Габрово и колибите, Елена и Трявна, Лясковец и Горна Оряховица. Хората го посрещат добре, но не всеки успява да проумее смисъла на делото — „Не е време, казват чорбаджиите, ще изгине бадява много народ."

Войната свършва, султанът пуска сакатия хатихумаюн на 18. 02. 1856 г. Дядо Никола усеща, че иде неговият час — за ден на въстанието е определен 15 август, събора на Габровския манастир. Съвсем политично старият терзия избира за начало на бунта деня, в който ще има събран много народ в отдалечения манастир, ден, когато ще може да говори пред голямо множество, ще даде широка гласност на българските искания.

Раздвижването било тъй голямо, тъй явно, че турците го подушват. Но дядо Никола ги е поставил в тежко положение — те трябва да се стремят не да удавят в кръв движението, а да го предотвратят, да не допуснат тъкмо сега изява на народно недоволство. Търновският мютес рифин извиква първенци от разбунените градчета, увещава ги, заплашва. Заговорниците се разцепват: чорбаджиите съветват да се изчака, младежта — да се вдигне незабавно въстание.

Дядо Никола е непреклонен — в тия дни дори едно напълно несполучливо въстание ще бъде успех за българското дело. Още на 29 юли събира въстаниците от Лясковец и Горна Оряховица — всичко тринайсет души, в Лясковския манастир и оттам поема по колибите около Трявна и Габрово. От Тревненско прибира още 5 —6 момчета, а от Нова махала — десетина. И с тази шепа хора дядо Никола се установява в Соколския манастир над Габрово.

Тук вече габровските чорбаджии се подплашват здравата — отиде алъш-веришът, приятелството им с турците! Разпращат хора на две страни: едните — да уверяват търновския мютесарифин, че ще удържат спокойствие в Габрово, и други — към Балкана, да подмамят дядо Никола да слезе в града, та да му видят сметката.

Ако дядо Никола на 1 август слиза в Габрово с четата си, то това не е, защото вижда делото си обречено и се опитва да влезе в разбирателство с властта - капи¬танът (така го наричат вече) знае, че трябва да покаже действията на малката си дружина пред очите на повече народ, да даде по - голяма гласност на „работата". И наистина напреде и подире му вървят стотици колибари, следят чудноватия поход на шепата храбреци със затаен дъх. Да се въстане, да се влеят в бунта е късно — властта е била в тревога, към Габрово се насочва войска. Но на какво се надява дядо Никола ?

Накрай града четицата спира нито крачка по-нататък! Баирите са почернели от народ, чорбаджи Христо Дюстабана напусто призована гражданите и колибарите да очистят двайсетината четници, никой не пуква пушка. Само двама-трима чорбаджии сноват насам-натам, мъчат се да убедят дядо Никола да се предаде, да придаде мирен вид на исканията си. Но капитанът знае своето: хатихумаюнът не се прилага, българите нямат равни права с турчина, българите ще въстанат, ако не сега, скоро.

Казва, каквото казва дядо Никола, думите му се предават от уста на уста, чува ги и най-далечният край на хилядното множество. Сетне войводата повежда коня си обратно към Шипка; бюлюкбашията, съвсем уплел конците, вика уж страшно подире му: „Ще се върнеш ли в Габрово, ,или не?", а дядо Никола му подхвърля през рамо. — „Моят път е тоя, откъдето съм дошъл, там и ще вървя!", а на децата, които подтичват около него и го гледат — целите светнали — българският капитан казва: „Запомнете дядо си Никола! Аз сега окачам звънче, дето след време ще стане камбана!"

Турците залягат зад перваза на моста Шипка и за¬хващат да гърмят по двайсетината. Не улучват, треперят им ръцете. А капитанът спокойно се извръща: „Дръпнете се, хора християни!" — извиква, за да не удари случайно някой свой, и с един изстрел убива бюлюкбашията, докато четниците свалят още някой и друг душманин, преди да уловят Балкана.

Бунтът свършва — той е изиграл своята роля, — въстаниците се пръсват, за да се укрият по-лесно. Дядо Никола замръква в Драганчета, на следния ден се отбива в Дончовци да дочака втората нощ и се прехвърля в Трявна. Но подценява опасността, подценява чорбаджийската низост. Сам изпраща хазяина си в Трявна да обади на Кънча Генков, че дядо му Никола ще дойде да се скрие у него. Кънчо замълчава, дорде отпрати колибарина, а си мисли: „Как не! Нали, ако уловят жив Капитана, цялата работа ще се разнищи, ще се разбере, че в заговора са били всички: тревненските, еленските, лясковските и кои не първенци!"

И чорбаджията изтърчава до конака, та обажда на чаушина, къде се крие войводата. И му нарежда да го убие намясто. За да не проговори.

Дядо Никола в туй време си спял н градината на Дончо от Дончовци, „по жилетка и е карабината до себе си". Когато чаушинът с осем заптиета изгърмели из едно, войводата не успял и да се проборави, убили го насън.

Безславно, ще речеш, завършила „Дядо Николовата работа". А не било тъй. Въстанието в Габровско от 1856 г.  било протест срещу пустите и сакати обещания на властта за равноправие, срещу цялата лицемерна подлост на султановата държава. И макар турските власти — по стара азиатска традиция — да се постарали да представят нещата като просто злодейство, макар едничкият осъден на смърт четник да бил съден не за бунт, а за убийство (убийството на заптието край Габрово), „Дядо Николовата работа" се разчула, принудила поробителите да не действуват с открита жестокост срещу непокорния, край, да се съобразяват с едно обществено мнение. Да не е малко?

Но имало и друго, по-голямо: дядо Никола наистина окачил звънчето — създал у народа убеждение, че султановата власт не е непоклатима, че турците се боят като от огън от едно голямо народно въстание. Затуй раздвижването из Габровския край, което захванало с „Дядо Николовата работа", не се успокоило цели двайсет години, не стихнало вече никога напълно, за да завърши с Априлската епопея.

Минават шест лета и зими, докато отново в Габровско раздвижването на духовете премине в заговор, в опит за въстание, пресечен от предателство.

1862 година. Сръбският княз готви война срещу Турция, за да се отърве от турските войски, разположени в крепостите на уж независимото му княжество. В Белград е основана Първата българска легия, ръководена от Раковски, из цялата българска страна плъзват негови пратеници да известят на народа, че е близък часът на ново въстание, подкрепено от сърбите . От цяла България, по тайни пътища се прехвърлят в Белград български младежи, доброволците на свободата. Настъпват нови дни на трескаво очакване.

Пратениците на Раковски идват и в Габрово, подканват и габровци да се готвят за бунт. Но градските чорбаджии са недоверчиви — дали не е празна тази работа? Дали няма да се повторят за тях дните на Дядо Николовата работа? Мъдруват и умуват чорбаджиите и най-сетне решават да изпратят в Белград свой човек — око да види.

Иванчо Грудов наистина ходи в Белград, уверява се, че Раковски е захванал подготовка на българска войска не на шега, че много български градове вече са се врекли да се вдигнат, щом избухне войната. Връща се Грудов и обажда на габровските първенци, какво е видял и чул обажда им, че Раковски изпраща в Търново нарочен човек — Хаджи Ставри да подготви въстанието в тоя край. Но първенците се помайват — за какъв дявол да си развалят рахата?

И докато се маят, габровската младеж взима делото на свободата в свои ръце. Този път „работата" е даскалска, тя обединява младежите от читалището, лудите глави, които не щат предварителни уверена за успех. Начело на съзаклятието в Габрово, свързано със съзаклятие в Търновско, застава Никола Стефанов от Съботковските колиби, даскал в главното, в Априловското училище. Най- блкзките му помощници са Дончо Байновски. Георги Рач-ков, Иван Кръстников и Димо Минчов, поп Димитър Живодереца и доверени хора от някои колиби — от Нова махала, Етъра и Гарванов камък. Наистина, лошо се пише на габровските чорбаджии: те не само губят мястото си в управлението на просветните работи — вече между лудите глави са самите им синове. Тия синове направо крадат пари от бащините си чекмеджета, крадат припаси и какво не от бащините си мази, за да опекат по-темел работата.

Наистина, учудва те предвидливостта, с която вчерашните момчета са подготвяли нашироко замисленото въстание: те впрегнали в тачи подготовка „почти цяло Габрово". В определени къщи се леели куршуми и се свивали фишеци с барут, купен от Търново. На всеки определен за участие в четата младеж били раздадени по десетина оки барут; младежът трябвало на своя отговорност да пренесе барута до върха Бедек (нареченото сборно място). Под сами Бедек пасяло голямо стадо, купено с парите на заговорниците; то трябвало да служи за храна на въстаниците. Пенчо Мацков ходил до Търново да купи отрова, която смятали да замесят в хляба, дето се печел във фурната на Станчо Арнаудов и бил предназначен за бюлюка заптии, настанени в града.

Но тъкмо загдето съзаклятието било твърде широко, всенародно, загдето за подготовката на делото знаели безброй много хора и към Габрово течели стотици оки брашно, барут и олово - властта не могла да се не досети, че непокорният край замисля нова беля. Един от заговорниците (издал се сам със закупуването на двеста оки брашно) бил пребит от бой, но не изказал нищо на

озверелите заптии. Заговорът изглеждал спасен, когато дошло истинското предателство.

Главният майстор на налбантския еснаф, Христо Милков, бил притиснат от съзаклятниците да даде пари за подготовката на въстанието. Но парите му домилели и налбантинът отишъл в конака да обади какво са намислила младежите. Отново били заловени двама от тях и разсипани от бой, и отново не изказали заговора. Тогаз властта проводила в Нова махала нарочен човек — помакът Залеолу Ахмед да подразбере нещо. А в Нова махала така кипяла трескавата подготовка, че доносчикът без труд набелязал главните дейци.

Сега вече работата не можела да не се разплете и се разплела бързо: бюлюкбашията разпратил хората си из колибите, захванал да тършува града, да търси даскал Никола. Но твърде голяма била мрежата на съзаклятието, за да я придърпа отведнъж. Никола бил предупреден от още свободните си хора, натоварил коня си с оръжие и храна и уловил колибите. По това, че Никола Стефанов се крил повече от месец на час-два път от града ту в Нова махала, ту в Маренци, ту в Жълтеш, в Съботковци, в Миневци и на Градището, че с него вървели ту пет- шест, ту двама или един другари и навсякъде били по¬срещнати и изпращани, хранени и подслонявани от колибарите — по туй ще разбереш, че габровските младежи наистина успели да придадат на въстанието народен облик, да подготвят народа за истински голямо освободи телно движение. То си личи и от туй, дето въпреки многолюдното съзаклятие мнозина от участниците му се добрали до чужбина здрави и читави с тезкерета, издадени в самото Габрово, на името на този и онзи от незаподозрените; че властта успяла да залови и осъди едва осем души от Габрово и колибите.

Не сбьркал ли даскал Никола и хората му, дето създали тъй открита, тъй широка, общонародна заговорническа мрежа, дето привлекли към делото стотици габровци? Може би едно по дълбоко заговорничество с ограничени участници би довело до успех?



Едва ли: сръбският княз успял да постигне своите искания по мирен път, използувайки намесата на външни сили. Той разгонил легията на Раковски и принулил българските доброволци да търсят убежище вън от Сърбия, Въстанието не би могло да сполучи при новата обстановка.

Но и даскал Никола излязъл добър политик, истински патриот: ако дядо Никола окачи преди шест години звънче, то даскал Никола вече удари камбанка. Многобройните участници и съчувственици неговото въстание, пресечено в корена му, преминаха през школата на революцията, спечелиха опит и самочувствие, научиха се да откриват врага помежду си — чорбаджийството. И ако Апостолът на свободата намери в Габрово готова почва, ако успя да основе деен, гъвкав и опитен комитет, то това се дължи и на неуспялото въстание на даскал Никола — на нарастващите борчески сили на Габровско.

Ето, стигаме дотук — няма как да не стигнем до името на човека, без който би била немислима комитетската, организация, Васил Левски.

Малко преди Коледа на 1868 година, когато благочестивите първенци отварят кесиите си, за да изпросят опрощение на греховете, за да приспят гузната си съвет, в Габрово идва таксидиот от Света гора да събира подаяния за манастира. Калугерът хубаво си разбира от работата — канерва в църква по службите по звънко и гласовито от всеки габровски псалт, обикаля почтително едрите еснафи и чорбаджиите и прибира в торбата си не малко грошове, живее съвсем скромно в Кръстниковия хан.

И никому от габровските изедници не минава през ум, че сладкогласният монах е доста отдавна разстриган, че прибира парите им за такова, дето никога не биха и по мирисали, и че всяка вечер в Кръстниковия хан в одаята му се събират нови луди глави (защото вече проявените са прокудени далеко от чорбаджийски клевети).

Така, през 1868 година в Габрово е основан Революционен комитет с членове: Еким Цанков, Замфири Петков и Тотю Иванов. Така Габрово добива ново име в рсволюционната мрежа: Перун. Така Левски насажда семето, което дава плод осем години по късно.

Само след няколко месеца — през май 1869 година, монахът наново минава през Габрово, този път със спътник, с Матея Миткалото. Двамата почти не се задържат в градеца и прехвърлят Шипка на път за Тракия. Но турците вече са известени, че Апостолът е предрешен като калугер, вече стотици алчни и тъпи заптии оглежат всеки, чернокапец, тършуват дисагите му, разтакат го по конаци и хапуси.

Нека си търсят! Едва отминали, в Габрово влиза от¬към горния край млад, докаран алафранга пътник, „с чепици" и бяла като сняг риза. В Теофиловото кафене странникът небрежно пита за някой Петко Аврамов, с когото се познавал от Филибе. След два часа само в кафенето нахълтват заптии, питат за човека с чепиците и чантата. А в това време Левски и Петко Аврамов седят под един орех край пътя за Севлиево и Апостолът надява вървите на цървулите си, дето ги е извадил от чантата. Свършено е с предателските чепици.

Комитетът в Габрово работи като часовник. Събрани са големи средства за народната революция. През април 1871 година Левски и Ангел Кънчев идват, за да ги приберат. И този път никакви заптиета не успяват да уловят дирите им. Съвсем благополучно минало и следващото посещение на Кънчев в градеца. Той се срещнал с вече разширения Комитет, прибрал набавените от него пари и отпътувал за Русе. Тогава тъкмо Ангел Кънчев бил разкрит и се самоубил при опита да бъде арестуван.

Един след друг заваляват ударите върху грижливо градената революционна мрежа : Самоубийството на Кънчев, обира на хазната на Арабаконак, най накрая — залавянето и обесването на Апостола. Не само Габрово — потресена е цяла България: какво ще стане с народното дело ? Няма ли да се сепнат комитетските хора, да се дръпнат от опасната работа, да не искат да чуят опасна дума?

Още отвореният Левски не е осъден и Атанас Узунов, заместникът му, е отново в Габрово — да затегне разхлабените връзки, да поддържа народната вяра. Тъкмо в Габрово насмалко не се случва нов провал, който би турил край на комитетската мрежа и в Габровско, Търновско, Тревненско.

Когато ханджийският слуга занесъл тезкерето на пътника в конака, турският чиновник се усъмнил нещо в един печат и наредил да бъде задържан и изпратен в Търново Узунов. Апостолът успял още тук, в Габрово, да скрие подправените печати, с които сам си бил изготвил тезкере.

На другия ден Узунов и заптието пристигнали в Търново и се отбили в Хаджидавидовия хан, където арестантът заръчал две кафета. Сетне се разпасал, оставил поя¬са си до заптието, уж че отива по една работа, а от нужника се прехвърлил през огради и покриви и побягнал.

Така провалът бил предотвратен. Той бил избягнат на косъм и три години по късно — през пролетта на паметната 1876 година, когато заптиите окръжили Кръстниковия хан, за да заловят Ст. Стамболов, Узунов пристигнал през същия ден в града.

Наближава отдавна готвеният ден на всенародното въстание. Габровският комитет посреща пратеници от Букурещ и Горна Оряховица, подготвя вече последните подробности по въстанието в Габрово. Младежите от комитета събират храна и боеприпаси. Свещоливницата е превърната в леярна за куршуми; в Габрово — прочутият град на изкусни ножари — са изработени 100 саби за горно¬оряховските въстаници и пренесени с голяма мъка. В самото навечерие на голямото събитие в Габрово прескачат начесто Йонко Карагьозов, Н. Кабакчиев и Г. Измирлиев, обикалят и колибите. Младежта е възбудена до немай къде, сбира се всяка вечер ту в читалището, ту в някоя из работилниците, ту накрай града. Напусти остават опитите на турските шпиони да подразберат нещо по точно: личало си само, че в Габрово кипи, че „нещо се гласи" и толкоз.

И едва през тия последни дни, когато потрябвало да бъде изпратен в Оряховица човек на общото събрание на революциония окръг, където да бъде решен денят на въстанието, едва тогава в делото е посветен Цанко Дюстабанов. Някои от комитета не доверяват на чорбаджийския син, напомнят черното предателство на баща му по време на Дядо Никеловата работа. Но другите вземат връх.

Колебае се — казват — и Дюстабанов. Той не е работил като другите членове на комитета години наред за народната революция, не е дълбоко уверен в нейната! умела подготовка. Накрая се съгласява: за да измие калното петно от името на рода си, както сам заявява.

Известно е, Априлското въстание избухва преждевременно. Южна България вече от дни гори, когато габровци научават това — на 28 април. Не ще и дума, комитетските хора са слисани, те все още не знаят тъкмо какво и кога е станало отвъд Балкана, какво е положението самия техен революционен окръг. Докато се суетят и чудят какво да предприемат вече на своя глава, минава още един ден. Вечерта на този ден габровци взимат решение да излязат на 1 май в помощ на въстаналите от окръга (още не знаят кои са те), да излязат с чета, водена от Дюстабанов. Този път Цанко приема на драго сърце.

Същата вечер, още по светло, войводата се облича във въстанически дрехи, въоръжава се и се упътва към Габровския манастир — сборното място на четата. Още трийсетина души тръгват от Габрово с Дюстабанов, от Етъра ги сподирят други петнайсетина. С трогателен възторг посреща голямата чета Нова махала: на новомахленци се струва, че са доживели българската свобода. Всеки бил нарамил, каквото оръжие намерил; нямало човек, който да не плаче от радост. Цели 57 души влива в Габровската чета Нова махала.

Тоя нощ — срещу 1 май — въстаниците нощуват тук. В прозрачната тишина на пролетната нощ, щастливи от народното доверие, пияни от народния възторг, момчетата заспиват. А каква ли е била тази тиха, пролетна нощ за един измежду им — войводата? Той прехвърля през ум всичко, което го е тревожило през последните дни, старае се да си създаде картината на въстанието.

А ето какво не знае: „кървавото писмо" е стигнало в Горна Оряховица към 25 април, в деня, определен за събрание на представителите от окръга. Но властта вече е влязла в дирите на революционерите, започва да ги лови и затваря. Така Ст. Стамболов дава знак за въстание в Търновския окръг, преди да е изработен планът му, преди всеки град и село, всяка 4tTa да знаят какво следва да предприемат през напрегнатите дни.

Първа въстава Мусина — на 28 април. Голямата й чета от 186 души мусинци, белочерковци, вишовградци и др., избира за войвода поп Харитон, а за негови помощници — Хр. Караминков и Бачо Киро. Намерението на водителите й е да се отправи към Габрово, да вдигне въстание и там. Но още преди да стигне, тя е пресрещната от башибозук и избива към Дряновския манастир. Съдбата на Белочерковската чета е известна — това е една от най - героичните страници на Априлската епопея. 10 000-на тур¬ска армия девет дни обсажда шепата герои и кой знае колко още би ги обсаждала, ако не се случва нещастие ако не избухва барутният склад на обсадените.

Но през оная нощ Дюстабанов не знае нищо определено за белочерковци. Само смътни слухове са донесли до Габрово, че някаква чета се била сблъскала г турците към Царева ливада. Това е всичко. И войводата трябва да реши сам какво ще извърши само след часове, да реши ориста на Габровско.

До вечерта на 1 май, докато стигне в Габровския манастир, преминавайки през колибите, четата има вече към 200 въстаници. Тази вечер войводата научава, че са вдигнали Кръвеник и Ново село, Севлиевско, и смята да тръгне с хората си натам, да се съедини със севлиевските въстаници.

На следния ден габровци преминават през колибите Стомонеци, Зелено дърво и Топлеш. пленяват турската поща, която върви към Шипка и прерязват телеграфната жица. Въодушевлението което заварят из колибите, е неописуемо. Към четата се присъединяват нови и нови въстаници. Тя нараства до 400 души. Навсякъде селяните разбиват хамбарите, където властта прибира десятъка на колибите — навсякъде вярват, че е дошъл краят на робството.

На „Моровешката стена", където четата спира да нощува, войводата се обръща към въстаниците, войводата иска всички да зн^ят защо и на какво са тръгнали:

— Момчета — захваща Дюстабанов, — нам предстоят два пътя: назад и напред. Въжето чака оногова, който се върне назад а куршумът и ножът оногова, който върви напред. Първият ще умре мърцина на бесилката, а вторият ще загине славно на бойното поле. Кой което иска, нека си избере! Виждате, че работата не е шега, затова, който е решен геройски да умре за свободата на поробеното си отечество, нека мине под тази сабя!

Войводата и Тотю Иванов кръстосват сабите си и няма между четата човек, който да не мине под сабления свод.

На 3 май габровци продължават пътя си. Към тях се присъединяват още 11 души, които вече трети ден гонели своите. Дванайсетият от тях бил бъдещият Чардафон — Продан Тишков, — когото насила върнали, защото бил малък за такава мъжка работа. Новите четници носят десет венци, овити от габровските девойки, и знамето на четата. Лъвът на чернено поле, крилатите думи „свобода или смърт!" повеждат габровските въстаници по - нататък. А защо по-нататък? Нали новодошлите обаждат, че турците в града съвсем са се шаштисали, че всеки миг чакали да бьдат нападнати от четата и избити до един?

Мнозина са, които си задават този въпрос, задават го и на войводата. И може би краят на Габровската чета би бил съвсем различен, може би отбраната на Габрово би се равнила с тази на Дряновския манастир, Перущица и Панагюрище, ако Дюстабанов би се решил да нападне и вземе Габрово.

— Да идем да запалим града ли — възразява той. Да го сринем със земята? Не ви ли е мило барем училището ?

И водителите след дълги спорове решават да разделят голямата чета на две, та по различни пътища да се отправят към Батошево. Намерението на Дюстабанов е да обиколи още невъстаналите села и да ги вдигне.

В Батошево четата на Дюстабанов пристига през нощта срещу 4 май. Батошевчани тъкмо били намислили да въстават и те, защото чули, че съседните Кръвеник и Ново село вече са провъзгласили въстанието, та молят за по¬мощ. На следната заран, когато идват и останалите габровци, войводата оставя в Батошево част от тях, начело с Н. Бочаров, а той, с другите четници, се упътва към Ново село и Кръвеник.

— Двете севлиерски села живеят своя трети свободен ден. При голямо въодушевление влиза в тях Дюстабанов с габровските въстаници. Тукашните момчета също са образували две големи чети — едната от 200 души, под началството на Дончо Фесчиев, а втората от 300, възглавявана от Йонко Карагьозов. Теснините към селата са укрепени с дървени засеки, всичко е приготвено за упорита отбрана.

Още на 4 и най-вече на 5 май турски башибозук от севлиевските села на два-три пъти се показва около Батошево, но се връща, без да гръмне, стреснат от мнозинството въстаници. Но на 6 май откъм Душево се задава вече не само башибозук, но и конни черкези. Завързва се престрелка, сетне бой. Конните нападатели скоро стягат Батошево в обръч, а въстаниците се стрелят иззад всяка къща и зид. Но колцина измежду им имат оръжие ? — Не повече от четвъртината. Скоро черкезкият налет над селото се превръща в клане на беззащитни хора.

До 7 май турците не са посмели да нападнат и укрепения лагер на въстаниците около Кръвеник и Ново село. Войводите това време обучават момчетата си, башибозукът наднича отдалеко и се чуди на стегнатия въстанически

Боевете около двете села захващат на този ден — 7 май. Турците запалват някои колиби Около лагера, но все го избикалят отдалече. Битката започват самите въстаници, потресени от пожарищата. Пет часа трае тя и врагът е принуден да отстъпи. Не на шега башибозуците вярват, че около Батошево и Ново село има някаква чужда войска — власи ли, сърби ли, или пък московци".

На 8 май край Ново село се съединяват всички габровски чети — остатъците от Бочаровата, цялата на Тотю Иванов и ония, които били в стана. Габровци се прегръщат със сълзи и се кълнат да умрат наедно. Но през делия ден никой не ги напада. Турците съвсем са се стреснали.

Едва на 9 май, когато откъм Плевен иде каймакаминъ Дели Неджиб, когато врагът става десет пъти по - многочислен и по-добре въоръжен от въстаналите, пред¬приема нападение над въстаническия лагер, който е преживял вече повече от седмица.

Пръв падна Кръвеник, обкръжен от всички страни. Башибозукът не щади ни жени, ни деца, превръща селото з огромна главня. Защитниците на стана над Ново село познават, че Кръвеник е поразен по безбройната турска сган, която напъпля ливадите около Млечево и под Черни връх. На Дюстабанов веднагa проблясва, че лагерът ще бъде напълно отрязан от пътя си към Балкана и дава заповед за изтегляне към Мара Гидик. Съвсем навреме, дори а последния миг — още малко и безбройната паплач наистина би затворила кръга си около Ново село.

Цанко Дюстабанов успява да изведе част от хората си из Балкана и вечерта те гледат как долу блестят огньове, чуват далечни изстрели. През деня се опитват да се придвижат нагоре и на изток в планината, но ударът, нанесен на въстанието, неминуемият му и близък край, са взели силата на народните борци. Всеки му се ще да умре тук, да не изпуска из очи родните пепелища.

Последните стъпки на Габровската чета свършват под Мара Гидик. Наблизо, на една бука, въстанниците виждат изрязан кръст и годинаъта 1867. Знаело се, че този знак е оставен от четата на Филип Тотю На същото дърво Бочаров изрязва кръст и годината 1876. Кръгът е наистина затворен.

Небивалият зимен студ през този месец май сковава смазаните от умора и напрежение, от глад и мъка въстаници. Оцелелите седемдесетина души все пак не смятат да се предадат, с последни сили те се промъкват по посока на Водния камък — скалист, мъчнодостъпен връх, където намислят да се отбраняват до последно. Но из пътя ги пресреща предателството — някакъв уж пратеник на въстаналите троянци им обажда, че трябва да поемат в североизточна посока, за да се съединят с Троянската чета. Не извървели стотина крачки натам, на- преде им се задава черкезка конница.

Било 11 май, празникът на Кирил и Методий. На Ранибунар Габровската чета е пръсната от многочисления враг. Ранените въстаници са зверски убити, читавите поемат гората, всеки вече е сам, оставен сам на себе си. Ранен е и Дюстабанов.

Само осмина — последните осем от храбрата Габровска чета, остават при войводата. Дюстабанов едва се крепи на нозе от загуба на кръв, но не се дава. Малката дружина се спуска в долината на Тъжа, продължава да върви на изток. Но вече няма надежда, съвсем никаква. Щом се подават от гората, въстаниците мярват не по- малко от триста души на поляната Трима — Конкилев, Буренов и Бочаров — залягат да задържат врага, докато се изтегли раненият войвода с другарите им.

И отново на изток. Часове, когато всяка крачка е болка, а на очите тъмнее от глад и умора. Отново дни на страх и нощи без сън, вражи сенки и викове из гората, отблясъци oт пожари в полето. Балканът вече не е убежище за българина, през тия последни дни Балканът се превръща в жестока клопка. Раната на войводата се подлютява, другарите му вече извръщат глава, когато минава край тях. Започва да го тресе, почти губи свяст, а върви, все на изток Най-сетне стигат Габровските колиби: Тодорчета, после и Бойновци. Това е вече 15 май, дружината не е яла от няколко дни. Но какво ли я чака между хората? Въстаниците решават да се разделят по един, за да се вмъкнат незабелязано тук и там. И все пак Дюстабанов изтрайва още денонощие: едва заранта на 17 май — вече съвсем сам — той влиза в Бойновци. Селяните виждат как някакъв странен, сякаш пиян, непознат се влече между колибите и бута вратнята на Стоян Пенчев.

Докато плете нозе през село, някои го познават , та това е войводата, когото турците търсят под дърво и камък! Младежите от Бойновци искат да го скрият; въпреки всички зверства на победилия поробител, народът не се отказва от героите си. Но чорбаджиите не щат да чуят дума : цели Бойновци са видели опасния човек, мигар няма да се намери един предател? И какво тогаз? — И Бойновци ще бъдат изпепелени, както толкова други села и колиби.

Докато чорбаджиите заедно с махлебашията се промъкват към Стояновата плевня, войводата вече спи като мъртъв и бълнува, зарит в сламата. В човека, когото чорбаджиите смъкват от жалкото му леговище, свързват и предават на заптиите, трудно могат да познаят Цанко Дюстабанов — пъргавия, спретнат войвода на габровци. Към града Исин чауш вози някакъв полутруп.

На десетки още места из Балкана, около колибите, по гората се залавя с кървави пръсти народният отпор. Още седмици черкези и башибозук преследват в Габровско и Севлиевско като изнемощял дивеч остатъка от въстаническите сили. А в това време турците вилнеят в града, запират всеки подозрян, изтезават неуморно хората на комитета, останали в Габрово за връзка с революционния окръг, избиват невинни.

Фазлъ паша, чиято десетохилядна армия с мъка успя да се справи с Белочерковската чета в Дряновския манастир, пристига в Габрово. Двама в нищо не провинени колибари — божанкалиите Станьо Лазаров и Иван Карадимитров — са обесени на две места в града, без съд и присъда, за страх на габровци. И през тия черни дни, когато габровските синове се сражават при Батошево, Кръвеник, Ново село и под Мара Гидик, градските чорбаджии още веднъж застанат на страната на народния враг. Те тичат и подслушват, донасят, клеветят. По техни думи са затворени най-будните габровски младежи — над седемдесет. Чорбаджиите гузно се стараят да се оправдаят пред габровци — те са сторили всичко, да да отърват града от огън и сеч. Но габровци си знаят: тия, които предадоха дядо Никола и момчетата му, които издадоха даскал Никола, същите тия и сега бързат да спасят имота и златото си.

На 14 май — този ден градът ще помни дълги години — турска войска изкарва от конака затворниците.

На път за Търново. Тълпа от жени и старци се хвърля към конвоя, разкъсва го, всеки иска за сетен път да прегърне сина, брата, баща си. Турците бият и блъскат, ритат повалените, но габровци не отстъпват, хвърлят се с голи ръце срещу войската.

Керван от оковани, покрити с прах и засъхнала кръв: мъже изпраща Габрово в този ден. Никой не вярва, че ще ги види пак — поробителят не знае милост. Нови, страшни дни на очакване — цяло Габрово настръхнало очаква присъдата на Търновския извънреден съд. И тя не закъснява : трима габровски въстаници — Дюстабанов, Еким Цанков и поп Иван — са обесени на 15 юни. Други десетина — изпратени на заточение и по затворите.

1856-1876 — Две десетилетия на освободителен кипеж в Габровско, две десетилетия на напрегната подготовка, на борби с поробители и предатели-чорбаджии, на надежди и отчаяние. Ако би свършила тук доосвобожденската история на Габрово, краят й наистина би бил чер, непрогледен. Но за разлика от историята на редица героични градове и села на българската земя, петстотин- годишната робия завършва в Габровско с едно ярко неповторимо светло събитие — с отбраната на Шипка, с победата на Шипка.

Колчо Мянков, продавачът на риба, един пролетен ден на 1877 година се връша без стока в Габрово — стока той купувал винаги от Свищов. Колчо за малко не е съсипал коня си от бяг, едва смогва да влезе в Кръстникония хан, да заръча ока вино и вече крещи като пиян: „Идат московците, московците идат!" Новината се пръсва из града като мълния — никой не смята да крие тържеството си пред турците. Габрово достатъчно е преживяло през последните юди ни, за да успее да сдържи своя изблик на възторг.

Аскерът, настанен в конака след възстанието, изпада в ужас. Дълго след това габровци си припомнят как каймакаминът бие и пришпорва завързания о дерека си кон, за да побегне към Шипка, сподирен от злия присмех на довчерашните роби. До вечерта на 16 юни в града не остава ни един турчин. Ни лютите закани, с които турците го напускат, стресват хората и на другия ден Габрово вече има своя власт, своя стража. Тя пази града до 28 юни — до деня, в който откъм Търново се задава едно отделение казаци и спира извън Габрово, на Ръдичовец.

Целият град се изтича да види казаците, да ги допре — все още никой не може да повярва, че свободата е близка. Когато на 29 русите са принудени да излязат отново из града, защото научават, че пътят към Севлиево не е чист, в Габрово се надига такъв писък и плач, какъвто не помнят дори следаприлските дни на 1876 година. Едва на 1 юли, след като пристигат големи части от 36 Орловски полк, габровци си отдъхзаг.

Превземането на Шипка на 7 юли, превземането на Казанлък и Стара Загора, боевете при Стара Загора и оттеглянето на русите на Шипка, Шипченската епопея от 9 до 11 август. . . Повече от месец Габрово не знае спокоен миг. Габрово вече нима друга мисъл вън от вестите за победи и поражения, нима друга воля, вън от борбата, последната борба. Колибари водят и превеждат руски войници по тайни, стръмни пътеки към билото на Балкана; колибари сноват из гората и носят важни сведения; габровци набързо устройват болници в града си, събират помощи за ранените; габровки шетат денонощно в болниците, превръзват и перат; габровчета търчат със стомни и менци, носят вода на ранени и отпаднали от дълъг път войници. Целият град живее в някакво трескаво възбуждение

А когато откъм Шитка се заточват върволици обезумели бежанци от Стара Загора и Казанлък — убити от път и жега, загубили дом, деца, ранени и болни, — Габрово отваря всичките си къщи, изнася цялото си имане, за да ги подслони, нахрани, излекува. И над целия трескав труд, над цялата мъка на умиращи и ранени, се носи нетърпимо очакване — ще успеят ли турците да прехвърлят „Свети Никола"? Ами ако успеят ? Какво ще бъде тогава с Габрово, претъпкано с хора, дето не могат да пристъпят по-нататък? Какво ще стане с руските войски, когато бьдат стегнати между Плевен и Търново? Какво ще стане с цялата война, със свободата на българите ?

Не, всичко друго, всякакви изпитания и мъка, всякакви лишения, но Шипка трябва да бъде одържана! Макар с българското опълчение да са дошли и много габровци и колибари, градът дава нова, чисто габровска дружина в опълчението — 10 та дружина.

9, 10, 11 август —Габрово не е запомнило по-страшни дни. На няколко часа път от града кипи невиждан бой, земята сякаш тътне от гърмежите, до града непрестанно сноват каруци с ранени, конни куриери, а градът чака, чака и чака последната вест: победа или поражение. На 11 август вече към обяд, в Габрово най-сетне — най - сетне ! — пристига 3-та стрелкова бригада начело : генерал Радецки. Изсушени от августовия пек, войниците дори не стъпват на земята, едва успяват да наквасят устни в менците, наизнесени от габровци, и поемат нагоре, към превала. Всичко живо ги провожда по пътя из прохода, провожда като че цялата си вяра с тях.

Часове … сякаш години. Пукотевицата откъм Шипка продължава нима казаците не променят с нищо хода на боя, нима Сюлейман паша вече е затворил обръча около защитниците на прохода и сега набързо ги довършва ?

Иде нощ. Никой и не мисли за сън — тази нощ ще реши съдбата ма България.В душните болнични стаи, из дворовете, но улиците , хиляди хора напрягат до болка слух, питат се с очи, живеят в една мисъл. И отведнъж някой вдига глава към небето — тъмна сянка подяжда месеца, бавно и плътно го закрива — затъмнение ! Какво ще рече това, питат се суеверните, кому носи беда рядкото знамение ?

В призрачната сянка на потъмнялата месечина стоят хилядите хора, неми, изпьнати И в тъмното, откъм горния край на града тъкмо тогаз прозвънява вестта: турците са отбити!

— Турците са отбити, отбити! — върви от уста на уста. Габровци сега усещат, че плачат, сякаш петстотин- годишната мъка избива неудържимо, сякаш оплакват в този голям, решаващ час всичките си жертви за свободата, изплакват вековното си отчаяние, мъката — бездънната мъка на робията.

Още месеци — до прехвърлянето на Балкана в края на декември, до превземането на София и цяла Тракия — Габрово живее като в треска. Не е останал помен от размерения, работен живот на майстори и търговци, забравена е просветната жажда, печалбите, алъш-веришът. Габрово гъмжи от оздравяващи и бежанци, в Габрово всеки ден заравят нови и нови войници, а след всеки ковчег вървят жени, които не знаят и името на загиналия: един брат, още един син е паднал за българската свобода, какво значи кой и чий? Над Габрово минава страшна редушка — тиф — и много къщи запустяват: габровци заплащат със смърт грижите си около ранени и прокудени.

Но в цялото гъмжило, в безредието и немотията, притиснали цветущия градец на изкусни занаятчии и тежки търговци, прозира несдържана радост — новото, непознатото щастие на свободата!

Повече от осем десетилетия оттогава. Габрово се превърна в един от първите градове на българската земя, Габрово даде още борци — много борци — в друга борба, срещу друг враг, в името на друга цел. Габрово, градът на потомствени работници извоюва и друга свобода — социалната. Габровци се издължиха пред паметта на борците от въстанието на Дядо Никола, на Даскал Никола, пред паметта на априлци и опълченци — доведоха до победен край вековната освободителна борба.

И днес, ако отидеш в Габрово и някой ти разправи, че преди триста или петстотин години на брега на Янтра е имало няколко стари габъра, а под тях — навес и наковалня; че преди триста или петстотин години тишината на горите под прохода е била нарушавана само от звънки удари на ковашки чук; че преди триста или пет¬стотин години на туй място е живеел — не дори живеел, а само работил — един едничък човек, Ковачът — на¬вярно ще се усмихнеш със снизхождение: не стават така тия работи. — Не, тъкмо така става един град: с яките, неуморни ръце на работните хора, с ярката, непобедима воля на българина за повече хляб и свобода."