Душата ти щом закопнее
за въздух, за вик, за простор,
а пред тебе единствено зее
залинял, съседският двор.

Щом искаш да зърнеш наяве
зъбери, пропасти, шир,
пред които да тръпнеш сподавен
в невъзможен, измислен всемир.

Щом препил си, а жаден оставаш
за трепет най-жив, споделена мечта,
от които ден подир ден се отказваш
заради чужди, трънливи слова.

Щом започнеш да теглиш
всеки компромис и дума
и при първа възможност побегнеш
от нещо прекрасно-сякаш е чума,

душата си сам доброволно предаваш
в капан, в безизходица страшна,
които с годините стават
все по-жестоки,по-мрачни, по-тясни ...