Мехурени размисли

Движа се аз чрез мехурче. Стоя си в него и бродя по света сив и мътен. Мехурчето ми е много удобно - само аз се побирам вътре, но всъщност събира няколко свята - сегашния, миналия, мечтания. Има и място за Космос. Всичко е шарено. Всъщност нищо извън него не ми е достатъчно шарено. В него имам време да мисля за разни неща. Мисля си и за хората. За някои хора, по-точно, защото не мога да ги мисля всички. Забелязвам, че напоследък хората не мислят за хората - не си правят труда да ги наблюдават, да ги изучават, да се чудят какво би ги зарадвало... . Имам предвид близките, обичните, ако остане време и за гладните. Много тъжно, защото, ако не мислиш за някого , който е ценен за живота ти, и не си направиш усилието да занимаеш съзнанието си с него, то човекът би трябвало много да се обиди. Но едва ли, защото вероятно и той няма време за глупости.
В мехурчето ми е топло и светло и многоцветно. Трудно беше да не пускам хора с мръсни крака да влизат в него, но след толкова години се научих. Става все по-лесно. И стените му станаха много здрави. Някои, нерядко се опитват се да ги счупят, но не се получава. Понякога само се зацапват отвън със сива мръсотия и не виждам добре къде вървя. Времето ги изчиства като течност за чистачки.
Мисля си и си бродя с мехурчето в града, в планината, сред звездите, и другаде. Ужасно се радвам, когато видя други хора в цветни мехури. Не са много , но е супер готино - става един голям балон и има място за всички. Толкова много пространство може да има в едно сърце, в една идея, в една усмивка. Дори не можеш да си представиш колко може да събере една мечта например. Колкото повече странствам обаче, толкова по-бързо се движи мехурчето. И се втвърдява непрекъснато. Времето бърза за някъде, а аз имам единствен и страшно кратък живот, с толкова светове за изследване. Поне тук. Трябва да се направи нещо. Някой ми беше казал, че който прави много неща, живее по-дълго. Гледам да не спя прекалено. Че има много земи за изследване, много хора за мислене, много идеи за разискване, други, неоткрити мехурчета за разгадаване.
Мисля си такива работи, и си бродя, все по-бързо ...

Не ви ли е неудобно, господа депутати?

Не ви ли е неудобно, господа депутати,
пет месеца хиляди хора да се разкарват по улиците на София във ваша чест, но не, за да ви споделят колко ви харесват и да отдадат почит, а точно обратното?

Не ви ли е неудобно, всяка вечер сред тези месеци, София да бъде обездвижвана, заради вашите сквернителни действия?

Не ви ли е неудобно, полицейски кубинки да ритат тези, с чиито пари са платени, за да опазят скъпите костюми на раменете ви, също купени с данъците на протестиращите?

Не ви ли е неудобно, заради вас, по ваши заповеди, да се бият българи с българи, а дори да няма война?

Не ви ли е неудобно, че Народното събрание е заприличало на кошара, опасана с плътни огради, а центърът на София е непристъпен, всяващ ужас, безсилие и оскърбление едновременно?

Не ви ли е неудобно, че Храм-паметника е ограден с железа, а около него вместо да се разхождат туристи и миряни, заплашително да щъкат като скарабеи, безименни униформени?

Не ви ли е неудобно, че Университетът, с който всички се гордеем и у нас, и по света, не функционира и е обсаден от въоръжени кордони като затвор?

Не ви ли е неудобно, да правите на маймуни университетски преподаватели,учени и студенти, правейки се на глухи и разигравайки срамни, плоски сцени от недалечното милиционерско минало?

Не ви ли е неудобно, да ставате световно известни с кървави лица на млади хора, които са дошли със знамена, домати и яйца в джобовете, а получават телесни повреди, обиди и престой по арестите в замяна?

Не ви ли е неудобно , да впрягате цялата охранителна мощ на столицата, че и на държавата, за да успеете да дойдете или да си тръгнете от работа, а в същото време, из целия град безнаказано да вандалстват всякакви криминални същества?

Не ви ли е неудобно, да не влизате през главния вход, както считате, че подобава на положението ви, а с наведена глава и извърнат поглед, да се чудите как да избягате от избранниците си?

И като казах избранници, ще кажете, че не ви е неудобно, защото тези отвън не са тези, които представлявате и ще сте напълно прави.Това всички го разбрахме. Само че тези навън, са много повече и от онези, които реално са ви гласували доверие, откъдето и да се гледат процентите. Пък колкото и да са ви избрали, оправдано ли е горното, въпреки това?

Не ви ли е неудобно,господа депутати,не политически, чисто човешки?!

Мечтание

Представи си ...
Къща, на два етажа, с голям двор, зелена тревичка, разстлана по него и шарена леха от всевъзможни цветя. Зад къщата започва гора - букова. Отпред, сякаш къщата е в самата пропаст, се отприщва дъхава ширина, дълбока и необятна, спираща се в стена от накъдрени, озъбени върхари. Оградата на двора е като парапет, след който има само въздух. Кръгли столчета от дъбови пънове се търкалят из тревата, образувайки съзвездие около саморъчно издялана дървена маса. Подухва вятър, носещ ухание на билки и мокри, изгнили листа. Свежо е, ясно е, около седем сутринта. Слънцето тъкмо започва да те гъделичка с лъчите си, изкачвайки планината пред прозореца. Ставаш, защото нямаш търпение да го поздравиш. Твоят верен четириног другар също няма търпение. Разделяш се, макар и трудно, с мекото си легло и пухкав юрган, усещаш как босите ти пръсти се заиграват с нежните власинки на платчето до спалнята. Отваряш прозореца и излизаш на терасата, изпълваш дробовете си с кристално ухание и ведрина. Слизаш по стълбите към трапезарията на първия етаж , където най-щастливото куче те посреща като герой, който е отсъствал с години. Все пак нощта е била дълга, и си му липсвал цели осем часа. Пускаш кафеварката и темпераментен аромат на Робуста започва да гали сетивата ти. Отпиваш гореща глътка, която усещаш да попива дори в косата ти. Обличаш любимите ти широки, памучни панталони, мекият полар и удобните ти маратонки и отваряш входната врата , през която твоят приятел изхвърча като куршум. Минаваш през росната тревичка на двора, заобикаляш къщата и закрачваш към гората. Съчки и листа пукат под краката ти. Кучето с изплезен език и ухилена физиономия те изчаква на метри отпред. Поемаш дълбоко въздух и утринната хладина изпълва съществото ти с всевъзможни горски ухания. Виждаш две катерици да се гонят панически върху стеблото на столетен дъб. Изглежда да се кикотят, да се шегуват. Спираш застинал. На стотина метра пред теб - кошута кротко те гледа, сякаш ти казва "Здравей, отдавна не съм те виждала!". Песът обаче не е толкова дискретен и тръгва да я гони. С четири елегантни скока, животното е вън от погледа ти. Срещаш лекото разочарование и учудване в този на кучето. Продължаваш да вървиш , кракът ти се спира в нещо месесто, не много твърдо. Изпод листата , срамежливо се подават гъби - боровки. Наустоимият им аромат те завладява още , докато ги късаш. Знаеш, че такъв деликатес е много рядка находка, а каква приказка би се получила като ги запържиш с масло, сол и черен пипер... Имаш късмет, напълваш половин торба с масловки, а ръцете ти ухаят на най-изящна кулинария. Продължаваш напред, леко стръмно е, жълъди падат тук-таме, слънцето се крие зад стволовете на дърветата, сякаш иска да го хванеш. Светът е измит и въздухът също. Светлината меко докосва жълтите листа и ги превръща във висящи бижута. Оранжево-златни багри изпълват погледа ти, топли, галещи лъчи се застояват върху гърба ти. Четириногият е вече доста напред, нетърпелив да се охлади в любимото си езеро. И да, ето го, пред очите ти - кротко, спокойно, с надбягваща се над него мъгла. Нежна светлина се стели над повърхността му, като разкрива присъствието на няколко блатни мухи върху нея. Зелена тревичка, излъгана от циганското лято, е поникнала около брега му. Кристални, росни капчици правят шарени отблясъци като през калейдоскоп. Всичко е безупречно чисто, прозрачно и необезпокоимо, а ти се чувстваш лек, почти нематериален. Откъсваш стрък маточина, от туфата, настанила се удобно край водата. Смачкваш я в пръстите си и усещаш лимонения аромат на божественото. Съзерцаваш няколко минути тихата приказка, докато погледът ти не се спре на кошутата, пиеща вода на отсрещния бряг. Може би е същата ..., а може би не. Приятелят ти е изцяло мокър и щастлив до безобразие. Връщате се. Той ляга на слънчевата трева в двора, а ти влизаш в къщата. Първият етаж е от една единствена стая. Навсякъде има прозорци, големи прозорци. Стените са в млечно бежов цвят, а мебелите от светло дърво. Подът е също дървен, с лакирани бели дъски. Наколко, оранжево-червени възглавници за под се търкалят в краката ти. По рафтовете има всевъзможни вази и свещници от рисувано стъкло, които пречупват нахлуващите слънчеви лъчи във чудни шарки. Ароматните, декорирани свещи разстилат своя ванилов аромат из цялата стая. Камината в единия ъгъл, кротко спи и очаква с нетърпение вечерта.
Захващаш се с приготвянето на френски макарони. Знаеш, че приятелите ти ги обичат и искаш да ги зарадваш. Цветовете им ще са лилави и жълти. Приготвяш сместа, добавяш куркума за жълтата партида и започваш да ги оформяш с шприц. На лилавата слагаш сок от боровинки. Пъхаш ги в печката. Залавяш се с домашния хляб, който става толкова пухкав в новата ти пекарна. Слагаш брашно, мая, малко сусамови семенца и я оставяш да си го разбърка и изпече за 1,30 ч. През това време, отиваш да си вземеш топъл душ и да се насладиш на глицериновите си сапуни с неповторим аромат. Миризми на печен бадем, домашен хляб и сусам са изпълнили къщата. Иска ти се да попътешестваш и отваряш книгата, която отдавна се каниш да прочетеш. Стоиш на широкия дървен перваз, огрян от слънцето и се мотаеш в шантавия свят на Рей Бредбъри.
Идва ти желание и муза. Вадиш боите и си пригласяш стъкло за рисуване. Пускаш си секси мелодичен джаз и се развихряш с цветовете. Решаваш да опиташ макароните, но преди това кипваш вода, за да сложиш в нея мащерка, риган и мента. Френски макарони с горски чай и истински мед - няма такава идилия! Денят накъсява, а ти очакваш гости - приятелите ти, с които не е нуждно дори да говориш, за да е приятно. Палиш камината, вечер става студено. Зпалваш и двата декоративни фенера пред външната врата. Залезът на свой ред е опожарил облаците и очертанията на планината. Залавяш се с приготвянето на вечеря - нещо специално с прясна градинска чубрица. Сещаш се за подарената бутилка червено вино и ти се приисква да я направиш някак по-така. Слагаш виното на котлона, докато кипне, после прибавящ канела, карамфил и портокалови кори. Кучето се разлайва. Весели, звънливи гласове се кикотят отвън. Посрещаш хората си и им предлагаш да споделиш магията с тях...

ОГЛУПАЦИЯ

Ситуацията започва да прилича на зле скроена Матрица, постоянно даваща бъгове, от които се раждат десетки паралелни измерения, за учудване на консервативния партиен конструктор.

Пет поредни месеца демонстрации на несъгласие с управлението на страната на уж правилното място, в уж правилното време /след работно/, по уж правилния начин /мирно, с малки изключения/, не дават желания резултат - раздяла с или поне озъптяване от кумова срама на, настанилия се удобно, български Парламент. Последният, ползващ се с около 12% легитимност от населението с право на глас, кандидатства за световен рекорд по брой гафове в пленарно заседание и интензитет на наглост, което вероятно ще си остане и единственото му историческо постижение.

Клетите студенти - окупатори, по примера /исторически и съвременен/ на своите колеги от светлите западни държави, решават , че вече не са хрантутниците на мама и татко и че абсурдът, който им се предлага като вариант за развитие по време и след завършване на образованието им, граничи с реален отказ от естествените биологични инстинкти за самосъхранение. Правят опит да излезят от Матрицата. Т.е. да не ходят всеки ден чинно на лекции,правейки се, че около тях няма друго освен образование и разчитайки, че последното ще ги изстреля директно във висините на просперитета и благосъстоянието. Наместо това решават да зададат въпрос "по темата" на свой преподавател,липсата на отговор, на който доведе до генерално и ултимативно противопоставяне на същия този абсурд.

Ставайки сутрин и отивайки в сграда - Университет - където малцина предават своя опит и знания, а мнозинството просто ПРЕподават заучени постулати и архаични концепции, откакто свят светува, надеждите на България биват зомбирани от добре-звучащи лозунги на убедителни ПРЕподаватели, като характерната липса на критичност в българското образование като цяло, води до сравнително бързо и сигурно утвърждаване на авторитети в тяхното съзнание. Последните извън Матрицата , са с доста съмнителни нравствени и професионални качества. Не знам дали Интернет и комуникациите, доведоха до това, че зомби моделът няма вече толкова добро сцепление с мозъците на студентите, но състоящата се окупация е сигурен знак, че надежда има за излизане от нея /Матрицата/.

Та паралелните реалности, се нароиха веднага след появилия се бъг в образователната система, а именно, че незомбираните студенти си позволиха да критикуват и потърсят обяснение от свой преподавател, който шизофренично се оказа, че играе ролята и на конституционен съдия. Тази необичайна проява на критичност създаде смут в Матрицата, където ПРЕподавателите , особено с професорски сан, са свещени крави, които винаги са прави и действията им биват винаги, неоспоримо и единствено правилни. Системата така блокира, че докара въпросния съдия до позиция да се оправдава и недоволства в интервю по телефона, с оплакване, че Конституционният съд бил колективен орган, и едва ли не студентите абсолютно недопустимо търсели сметка само на него. Все пак не го питат за въпросите на изчезващите микроорагнизми в шелфа на екзотичен Тихоокеанси остров, но това е друга тема.

Една реалност лъсна веднага - студенти питат своя "даскал", преподаващ правно-историческа дисциплина, с какви мотиви и аргументи е подписал становище в качестовото си на конституционен съдия, в съда, чиито председател е.
Втората реалност, в противовес на това скандално смущение, също изглежда логична и типична за Матрицата - оставете Божеството намира, той като прекрачи прага на Ректората облича преподавателското наметало и се трансформира в ПРЕподавател.

Бъгът продължава да се мултиплицира и отхвърля реакцията на Системата, като прераства в окупация на най-голямата аудитория в СУ, с искане за сваляне на цялото правителство. Все още Тялото не е изцяло засегнато, но съпротивителните сили по команда започват упорито да подриват и да следват модела /съзнателно или не/, а именно: ходим чинно и послушно на лекции -> слушаме -> записваме -> зубрим -> възпроизвеждаме -> вземаме диплома. От гледна точка на преподавателите на Матрицата /моля да не се приема като обобщение!/ моделът изглежда така: ходим в Университета -> мънкаме/диктуваме лекция/упражнение -> брои ни се за час -> заплащане на часа -> всичко е ок.

Появява се Учител, който изнася вдъхновяваща лекция, която студентите веднага възприемат като идеологема /все пак навиците от средното образование не могат да се изкоренят тотално/, и в Матрицата се оформя ядро, което счита, че вече е извън нея, макар и да е малобройно. Многобройни зомбита обаче, живеят все още в паралелната реалност, където сутрин рано се става, за да се отиде да се доспи на лекции. Конфликт с Ядрото, което е извън Матрицата. Междувременно Системата активира защитния си потенциал и започва атака по Ядрото на всички медийни нива с изказвания на видни и невидими авторитети, патриоти, недоучени експерти и всякакви други, които се опитват да внушат превантивно на останалата част от населението, че това е окупация на студентите, които ги мързи да учат и както някой беше писал някъде: "двайсет брадати филмара" се правят на интересни. Т.е. засягало се правото на образование на кротичките, добрички, съвестни студенти, чиито, описан по-горе, матричен модел е съсипан. В пропагандата се включват и уж отявлени противници на статуквото, които с патос и страстни речи в началото на учебната година, вдъхват вяра на възпитаниците си, че всичко е в техните ръце. Докато не дойде моментът, в който те наистина си повярват ...

И Системата вече цяла седмица цикли върху едни и същи констатации, тъй като бъгът се оказа сериозен, а Ядрото се оказа, че не е само в аудитория 272 на СУ. Взаимноизключващите се констатиции съдържат следните три постулата: "Не е това мястото, не е това начинът, не му е сега времето". Никой не пита: Къде? Как? Кога? И не пита, защото отговорът се съдържа в първите редове по-горе и онези пет последователни месеца, през които уж демонстрациите на гражданска позиция си бяха на мястото. Ето това е и поредната, мисля, най-страшна реалност на кръговрата - Не-> Не-> Не-> НЯМА НАЧИН. Което е здравословният за Системата цикъл, при който няма изход от Матрицата.

НО, Ядрото си стои. Същото ядро от изминалите пет месеца, от февруари, от студентските протести през 2009 и 2010, от броженията през 90-те години. За същото Ядро става дума, затова не може да се каже това е протестът на студентите, протестът на учителите, протестът на майките, протестът на богатите, протестът на бедните, протестът на грозните, протестът на красивите. Това е спасението на мислещите, за които оставането в Матрицата е равносилно на гибел, защото недостойният живот, в принуда и страх, без ценности и морал, не е никакъв живот.

Пак да се върна на паралалните реалности, толкова многолики и разнообразни по нашите земи. Системата произведе стотици причини, протестът /не само настоящият в СУ/ да бъде заклеймен и нелегитимен. И за тези стотици причини се намериха хора, които да ги припознаят като свои и с които да оправдаят безропотното си присъствие в Матрицата. Стигна се дотам, че образованието, което е последна дупка на кавала в програмата на всяко правителство /съвсем основателно, предвид какви бъгове може да породи/, изведнъж се възроди като най-висша ценност и загубата на две седмици учебни занятия във висше училище се приравни на катастрофа и опасност от най-висок порядък. И бързо се забравиха критиките към същото това образование, колко било закостеняло, неадекватно, тромаво, остаряло ...

Малцина се осмелиха да застанат с авторитета си на професионалисти и да зашлевят шамар на демагозите, като припомнят на зомбираните кое е същественото в ситуацията, а именно, че става дума за отвоюване на, окупираната от шепа нагли сметкаджии, държавност, която е в основата и на адекватното образование и на всичко, което следва след него.

На студентите бих казала, че това, че не ги следват, не означава, че те трябва да спират, още по-малко да се връщат назад! И българската, и световната история са дали достатъчно примери, че това е правилният подход!

Съчинение за образУванието

Въпреки, че не бях от слабите ученици, признавам си , че от ранна училищна възраст се съпротивлявах да ходя на училище. Приемах го като мъчение, досада, страх, което пък от своя страна засилваше екзалтиращия ефект на времето, когато не бях в клас. Сега, след като неотдавна приключих и с "висшия" цикъл в тази адска машина, си давам сметка, колко права съм била едно време да се страхувам и да мразя училището.
Трябва да започна отдалеч или поне оттам, откъдето си спомням, защото чутовното количество статична информация, което ми се наложи да усвоя през тези повече от 17 години обучение, явно е оказало необратим ефект върху паметта ми. Колко хубави неща са се затрили в спомените ми, за сметка на формули и чужди умозаключения ...?!
Та в основното училище, имах късмета да случа на начална учителка, благодарение на която , сега мога да се числя към грамотната част от населението. Наистина, това си е житейски късмет, какъвто много мои връстници нямаха. До 4-ти клас всичко беше някак нормално, като изключим умишленото подравняване отгоре и отдолу на целия клас, имам предвид че всяка проява на индивидуалност, се считаше за лошо нещо, а и сега разбирам защо е било така - значително по-удобно е! Удобно за директори, за учители, а в по-общ план и за всякакви "началници" , защото е много по-лесно да се общува/ръководи/продуцира множество от еднакви хора, с еднакви потребности и мотивация. Лесно се прилагат общи модели, които въпреки че не пасват и на половината от учениците, в крайна сметка ги натикват в един "удобен" за останалите калъп, който макар и до болка да стиска, в един момент човек се изкривява според него и се "адаптира" към средата. Тези, които не се адаптираха, ги изключваха, анатемосваха, и изобщо ги лишаваха от стандартните начини за "успешен старт" в истинския живот. Последният, незнайно защо, според доктрината и изконната практика , трябва да направи тази образователна пауза и да започне наново към 20- 25-тата годишнина.
От първи до четвърти клас у мен се разви едно чувство, че хората трябва да се състезават, защото в онзи, другия живот, след като образованието приключи, няма да има за всички от благата, които ще донесат 6-ците в училище. Тогава бях сигурна и , че всички възрастни са винаги прави, начело с класната, а директорката беше недостижимо божество, което се включваше в сценария, само когато някой счупи прозорец или нечий нос.
Нещата коренно се промениха в 5-ти клас. Още от 3-ти клас ни плашеха с това колко в пъти по-трудно щяло да бъде като завършим 4-ти клас, колко по-дълги щели да са уроците, и най-вече с появата на едно страшилище за поколения наред - учителката по Български език и литература. И до ден днешен мразя парфюм "Кобако" и кожата ми настръхва , когато подобен аромат достигне обонянието ми. Тази госпожа, чието име ще спестя, с арогантното си поведение и безпардонност, се беше превърнала за учениците в това, което е бил Хитлер за евреите, Калоян за византийците и ред други знайни и незнайни исторически демони, паразитирайки върху неукрепналата психика и обичайна за тази възраст, неувереност у децата. По онова време, това "страшилище" ни се представяше като недостожим авторитет в литературата, богоравен и неоспорим , с ранг на световен класик, който трябва безусловно да бъде почитан и да се изпълняват всичките му идиотски разпореждания. И на мен ми беше взела страха, признавам си. Тези на които не успя, ги изключиха или се бориха по-дълго от необходимото с началното си образование. В последствие разбрах, че въпросната "госпожа" няма висше филологическо образование или някакво , приблизително свързано с предмета български език и литература, и като се замисля, това беше действително очевидно. Оказа се, че е била дружинна ръководителка през тъмните векове на соц-а, което на по-възрастното от мен поколение говори много повече от на всеки друг. Госпожата се появяваше с лилава или синя коса, дебело очертан, отгоре и отдолу на клепачите, черен молив и всевъзможни цветове евтини сенки за очи, обикновено съобразени с цвета на косата. И както вече споменах, тонове "Кобако". Влизаше в час с дневника в едната ръка, който в нейните ръце изглеждаше още по тежък и с библията в литературата от 5-ти до 7-ми клас - синьото помагало! Авторите на последното не помня, но беше в син цвят с голяма оранжева цифра, маркираща сътветния клас, за който е предназначено. Всичко от тази бибилия трябваше да го цитираме дословно и всяко отклонение, дори не смислово , а синтактично , се считаше за сериозен пропуск и намаляваше оценката с поне две единици. Сборник, препълнен с клишета, лишени от смисъл словосъчетания, перефразирани едно в друго и разкриващи натрапчвата посредственост и безидейност на своя автор. Но тъй като в онези времена, не се бяха нароили все още толкова много подобни издания или просто на дружинната ни ръководителка не й се занимаваше да прочете нещо допълнително, за нас бе останала само възможността да кълвем дословно, както не се изучава и Корана, описаните в помагалото проникновения. Под едно мое "съчинение разсъждение" открих следния надпис: "Добър 4 (имаш прекалено много свои мисли!)". Винаги съм имала проблеми с фотографската памет, която въпреки тези многогодишни усилия от страна на образователната система, така и не успях да развия. Любимата книга на "госпожата", беше романът "Под игото" /като се замисля, едва ли е прочела друга и до ден днешен/. Този непреодолим като обем роман за един седмокласник, действително се бе превърнал в литературното чистилише за всеки ученик. Учителката ни беше дресирала да играем следната зловеща игра: тя пуска книгата /"Под игото"/ и на която глава се отвори, ние трябва да й направим подробен преразказ, който тя проверяваше с книга в ръка... В седми клас имах само четворки по литература поради изтъкнатите вече мои проблеми с фотографирането и възпроизвеждането на образ в писмен вид. Кандидатстването за средно училище ми дишаше във врата и вкъщи се бе създало основателно притеснение, че от мен човек няма да стане,че ще ходя да паса патките и от този род родителски притеснения. Погрешно и все още необяснио за мен, тогава се разчиташе, че от мен ще излезе страхотен математик.
На изпитите след 7-ми клас, след мъчително ходене по частни уроци по литература и математика /"за всеки случай"/, които за мен бяха втори ред ужасяващо погубване на скъпоценния ми живот, почти се бях примирила, че ще паса патките, защото и на частните уроци, въпреки индивидуалния им характер, се прилагаха същите методи на "кълъпиращия разум". Т.е. окастрянето на всяка собствена мисъл и зазиждането й зад чуждите, велики умотворения, на още по-великите преподаватели от гимназията /те бяха писали темите, по които се работеше на уроците по литература,математиката няма да я коментирам, защото нищо не си спомнях и тогава и сега/. В крайна сметка всички тези усилия на системата, ме добутаха до най-елитната паралелка в Априловска гимназия в Габрово. Което всъщност отчитам и като единствен плюс от образованието ми до този момент. В осми клас имахме часове по българска литература, въпреки безкрайните часове по английски език. Отначало подхождах със същия маниер, както до тогава - неуспешни опити за наизустяване и неприязън дори и към най-мелодичните творби на светлите литературни умове. Един път трябваше да пишем есе - не помня темата, но дотогава не знаех как се пише есе и от обясненията на учителката, го сметнах за нещо, с което се изразяват собствени мисли, структурирани в увод , изложение и заключение. Казах си , какво пък , ще пиша, каквото ми е на сърце. И се оказа , че според госпожата, съм се справила блестящо, даже най-добре в класа. Камък ми беше паднал от сърцето, че в гимназията поне няма да ми се налага да търпя това унижение и безсмислие на наизустяването и благодарение на същата учителка, чието име няма да спомена, на мен ми се случи нещо много важно - стигнах сравнително рано до извода, че собственото мислене е ценно и дори може да бъде по-добро от чуждото. Някои съученици и колеги, все още не са го осмислили, а някои никога няма да го сторят.
В гимназията обаче, се сблъсках с друго - усвояване на чутовен обем статична информация, в повечето случаи ненужна и остаряла, която се изискваше да бъде възпоризведена само в конкретен момент - по време на контролно или когато се знаеше, че ще има изпитване. Никой след това не се интересуваше и не проверяваше дали тези факти по някакъв начин се навръзват, дали си взаимослужат и въобще дали се ражда ново знание. Не, само факти, които на учителите от отделните предмети им се струваха най-важни, което правеше всички факти от изключителна важност и тяхното незнание те изпращаше при слабандраците и тези, които въпреки, че са се класирали до средно образование, все още са застрашени от кариера като пастири на патки. И така, в гимназията също не успях да изградя любов към училището, и поради тази фактологическа извратеност, се алергизирах и към познанието изобщо. Поради някои физиологични промени през периода на средното ми образование обаче, основно повишаването на някои химични вещества в организма, не страдах изобщо от това, че няма да имам 6-ци, имах най-много отсъствия в класа, защото имаше по-важни неща за правене от клюмането в час и тотално зарязах класовото разделение на двойкаджий и отличници, в което никога не са ме питали дали искам да участвам. Въпреки това , завърших редом до последните, и с ръка на сърцето мога да кажа, че от тези милиарди факти, които се предполагаше, че стоят зад отличния ми успех, сега помня не повече от 5%. Защото друго /освен по литература/, като например самостоятелно достигане до заключения на база известни факти или неприемане за неоспоримо, написаното в учебниците, не се изискваше и съответно няма как да е било удостоверено в придобитата ми диплома.
Това деление на хората на глупави и умни, на отличници и на слабаци, на читави и нечитави, продължи да ме гнети и в университета, където със същото нахалство и постоянство се пропагандираше папагалстване на разни учебни пособия, често чиито автори бяха самите преподаватели. И после с какви очи ще се осмеля да твърдя в автобиографията си, че мога да работя в екип, като 17 години умишлено се цени с отличен по шестобалната система, делението между хората, а работата в екип води до анулиране на писмената работа?!
Светъл лъч в университета, беше преподавателят ми по облигационно право, който на една лекция сподели с нас, че в онези тъмни соц-времена той няколко пъти се е опитвал да влезе да учи Право, обаче все някакви "отличници" от съседните села, отрочета на дружинни и комсомолски лидери, го изпреварвали, докато накрая, едва след казармата, с упоритост успял да се намърда в редиците на юриситите в СУ. Той е от хората, които нямат друго , освен собственото си мнение и то е всичко което имат. Към момента се счита, че въпросният преподавател е вторият от двамата най-добри специалисти в съответната област на правото. На същата лекция ни беше казал. че най-важното което трябва да научим в университета, за да бъдем наистина добри юристи, е да се съмняваме и да не приемаме нищо в тези дебели учебници за чиста монета. И така ми олекна и в университета и ми се циментира становището, че по-добре да си е моето, проверено от край докрай, отколкото чуждото на честна дума. И съветите на доцента са от малкото неща, които ще ми останат от този последен образователен цикъл, без да се налага да правя справка в дебелите книги или в закона.
След изложената дълга, почти биографична история, от камбанарията на човек, който е приключил с официалното си образование, минавайки през всички негови етапи, побутван от родителския страх да не отида да паса патките, се оказва, че съм пропиляла толкова много невъзвратимо време и съм похабила безценни нерви и усилия, да се съобразявам с наглостта на изкуствено издигнати авторитети, които, ако бях помислила мъничко извън общия калъп, щях да стигна до извода, че те са всъщност аднти-авторитети. Изгубено време за усвояване на статично знание, което никога не ми е вършило работа, няма да ми свърши и занапред, защото то самото не си е полезно. Време през което , извънредно много хора успяха да си ампутират собственото мислене и да чакат наготово изводите, дори задаването на самите въпроси. Ярък проблясък в тунела са споменатите "даскали" от гимназията и университета, които въпреки дългогодишния натиск на адската машина, са се съхранили и успяват да споделят своето автентично "аз" с учениците и студентите си и правят наученото при тях уникално.
ОбразУванието , което расте и се подхранва като нелечим тумор в съзнанието на децата от крехка възраст води до тяхната инвалидност по отношение на собствената инициативност и умение за самостоятелно справяне с "истинския живот", за който тази система толкова години ни подготвя. А резултатът е примирение, неадекватност и безучастност дори и към най-фрапантните посегателства върху самия човек, който след толкова години "кълъпиране" и набутване в рамки, наистина се е приспособил към тях, загубвайки елементарните си инстинкти за самосъхранение. Инстинкти, които пазят децата от беди и които карат родителите да казват, че Бог ги пази. И е прав националният омбудсман, казвайки, че България се нуждае не от хапче за температура, а от операция ..., на образУванието, от което всъщност идват всичките ни беди!

Протестно съчинение - разсъждение

Съвсем честно, не знам откъде да започна! И то май не само аз ...

Напоследък се твърди, че имало две Българии - тази на протестиращите и тази на стоящите по масите наблюдатели.Твърдението се подкрепя и от богат снимков материал.
За съжаление не е толкова просто ... аз виждам множество Българии - България на протестиращите, България на непротестиращите, България на нихилистите /на които им е все тая за предходните две/, България на доволните от статуквото, България на мафиоти и политици /разбирате защо ги обединявам в една група/, България на българите в чужбина, България на Алеко и България на Бай Ганьо. Многолика страна сме!

Няма как да не се върна към не много далечната 2008г., през която се случиха студентските протести по повод убийството в Студентски град на Стоян Балтов.Спомням си, че един от организаторите беше братът на убития студент и нямах никакви съмнения , че протестът е нагласен и че преследва користни цели. След такава трагедия , не може да бъде купен такъв човек! Провеждаше се в София, през делнични дни в работно време. За добро или лошо, излезлите на улицата студенти, бяхме преценили, че можем да жертваме някой друг час на лекции, в името на каузата. Не бяхме много - 3-4 хиляди души в най-присъствения ден, но пък смутът който се създаде беше в пъти по-голям от който и да е мач от Вечното дерби. Шофьорите ни псуваха, пенсионерите ни се подиграваха с пренебрежителното " Младежи, не всичко дето хвърчи , се яде" ...
Резултатът беше, че в деня, когато пред Народното събрание се събраха най-много хора, не без вещата намеса на професионални провокатори, протестът беше помлян по заповед на тогавашния кмет на София Бойко Борисов. Предтекстът бе , че имало сигнал за бомба, а разпореждането дошло от тогавашния министър на вътрешните работи - Михаил Миков. Мои колеги - юристи, бяха бити и арестувани, както и много други случайно попаднали там хора. Ноторен факт е, че юристите са пословични с агресивното си поведение и склонност към насилие на обществени места! На следващия ден, очакванията ми бяха , че ще има тройно повече хора, които да изразят несъгласие с гаврата от предходния. Но за мое учудване, имаше тройно по-малко. Репортерите трудно намираха ентусиасти за интервю, а паразитиращите лица от тогавашната парламентарна опозиция, едва след погрома, се престрашиха да излезят при хората. Явно преди това нещо ги бе спирало и сериозно притеснявало ... В последващите дни , присъствието все повече намаляваше, въпреки инсталацията на сцена и изявите на Васко Кръпката, въпреки докараната уредба, от която като поздрав към президента Георги Първанов започна да ехти вечният хит "И ловец съм , и рибар съм". В този момент и аз прекратих участието си. Протестът беше смлян, обуздан и угасен. Не доведе до кой знае какъв ефект, поради липса на постоянство и уплах у участниците. Но преди да бъде осакатен, беше протест в речниковото значение на думата.
В съседна Турция, демонстрация в защита на природен парк от малобройна еко организация, запали цялата страна и отприщи повсеместно недоволство след безцеремония разстрел на 26 годишен младеж. След прегазването на парка "Гези" от турската полиция, хората са все още на улиците, във все повече градове и с все по- категорични позиции срещу егоцентричното, тоталитарно управление на смозабравилия се Ердоган. Настоящият ни външен министър - Кристиян Вигенин, посъветва обществеността да стои настрани и да не подкрепя събитията в южната ни съседка - "Не ми се струва разумно български граждани да се включват в тези протести. Те са национален въпрос на Турция." /цитат от : http://www.standartnews.com/balgariya-politika/vigenin_prizovava_balgarite_da_ne_uchastvat_v_protestite_v_turtsiya-191149.html /. Очевидно министърът не съзира очеизвадните прилики между случващото се у нас и случващото се там, защото диктатурата и недемократичното управление са интернационален въпрос!
През февруари тази година, след като редом със сметките си за парно, клетите български потребители си получиха и сметките за ток, настанаха обуздани и необуздани протести, основно в неделя, късен следобед. Реших да намина една неделя, към 18.30ч., за да се уверя лично, че нещата са, както се представят в медиите /тъй като съм крайно недоверчива по отношение на последните/. Видях хора, небрежно разхождащи се по Цариградско шосе, разнасящи портрети на храбри български исторически личности, крещящи семпли лозунги без смисъл и не създаващи никакво неудобство на София. След тази гледка, си тръгнах. Резултатът от тези няколкодневни протести, които започнаха като съвсем искрен протест срещу монополите и с участието на интелигентни и образовани хора, отново след вещата намеса на професионални провокатори, бе подадената оставка на правителстото на Бойко Борисов. На пръв поглед изглеждаше, че властта угажда на народа и се вслушва в неговия глас. Протестът през февруари изглеждаше успешен - паднало правителство, без много премеждия, кръв и размирици, лесно "върната власт на народа" и купища светли обещания. И народът, неясно поради каква причина, може би си повярва, че разхождайки се по Цариградско шосе с биричка в ръка, събаря правителства и мафията се страхува от него. Проведоха се избори, спорно демократични, както всички през последния четвърт век, но безспорно с ниска избирателна активност на фона на заявеното през февруари недоволство. Резултатът от тях - логичен - наужким протест, наужким промяна! Прави впечатление и съвпадението на главните действащи лица от протестите през 2008, главно от страна на властта ...

В понеделник , 17.06.2013г., реших да се присъединя към случващите се и в момента демонстрации. Действително считам, че назначението на Делян Пеевски е скандално, че безпрецедентното назначаване на некомпетентни кадри на ДС и ДПС /малко тавтология става/ за областни управители в 70% от областите си е чиста подигравка, че поведението на политическия ни "елит" след края на изборите не може да се сравни с това и на участници в разгорещен ромски скандал и още ред други несъгласия. Но... Отивам в уречения час, минавайки по ул. "Г.С.Раковски". С изненада установявам, че улицата, от пресечката с Московска , е блокирана, тъй като от информацията в интернет , там не следваше да има събиране, още по-малко в такъв ранен час. Многжество полицаи са препречили движението в посока бул. "Дондуков". Решавам да прекося стълпотворението, в центъра на което , се оказва Волен Сидеров. Изпънал се с мегафон на средата на улицата на багажника на сив джип, пред малобройна, но "стабилна" аудитория, Сидеров крещи, колкото му глас държи , несвързани смислово и синтактично неща за офшорни сметки, просперитет на малкия и среден бизнес, "мангали" и корупция. Отстрани, с разбиращ поглед го слушат момченца с камуфлажни панталони и кубинки, примляскващи пица, която прокарват с бира. Разпознавам и мои съграждани от Габрово, които едва ли на собствени раноски от патриотични подбуди, са пристигнали в столицата. Ухае на алкохол и напикано, в краката ми се търкалят празни бутилки и целуфанчета от вафли и Зайо Байо. Продължавам към Министерски съвет. По пътя, откъм Дондуков, на сянка са се позиционирали полицейски кордони от стотици полицаи, има камиони със специално предназначение, което на мен не ми е известно. Пред Президентството са се посъбрали вече около 2 хиляди души и от всички страни прииждат още. Чуват се тъпани , свирки, ритмични скандирания, познати от Вечното дерби. Бащи , нарамили на рамене децата си, майки, бутат по повече от една колички, някои са дошли с кучетата си. Забелязват се хора с маски на прасета и други подобни, повечето са си подготвили оригинални и не чак толкова оригинални лозунги, отпечатани на принтер във формат А4. Има много хора с колелета. Вероятно така са отишли на работа и го правят всеки ден, когато времето позволява. Хора, които обичат движението и активния начин на живот. Срещат се множество лица с планинарски раници и удобно облекло, каквито обикновено може да срещне човек в планината. Хора, които не обичат да има друго над тях, освен небето. Демонстрантите са се събрали на групички и обсъждат разпалено какво трябва и не трябва да се случи, "за да се оправим". Присъстващите са предимно с младолики лица, но като се вгледа човек, покрай бордюра на Археологическия музей са насядали и доста представители на третата възраст. Голяма част от тълпата, се разхождат с бира в едната ръка и с цигарка в другата, усмихнати и безгрижно забавляващи със своите спътници. Към 19.30ч. вече има прилично количество народ и семплите скандирания: "Оставка", "Турци сте!", "Червени боклуци" преобладават и набират мощ. Административните сгради на МС, Президентството и НС са абсолютно празни,но навалицата скандира така, сякаш очаква някой да излезе от тези сгради и да каже "Подавам оставка!". Вглеждайки се по-внимателно в тълпата, се открояват и самостоятелни индивиди, които съвсем умишлено се блъскат в останалите или просто слухтят покрай оживените групички. Няколко продавачи на знамена и свирки, усмихнати до уши, обикалят площада и благославят всеки, който се екипира с техен артикул. Шарена процесия от знамена, тъпани, шалчета, бири, деца, кучета и бебешки колички се запътва към празното Народно събрание, скандирайки лозунгите по-горе, ведно с "Всеки ден ще е така, до победата!". Този последният ми е бил винаги най-спорен - какво се разбира под победа и трябва ли да има край изобщо?!Тръгнах си.
Миналата година, 2012, се случиха няколко извънредно скандални неща, които не смятам , че отстъпват по скандалност на назначението на Делян Пеевски. Дори са много по-скандални! Едното от тях бе уволнението на съдия Мирослава Тодорова, а другото безочливата наглост на ръководителя на волейболната ни федерация Данчо Лазаров.
Пред ВСС бе организиран протест в подкрепа на председателя на Съюза на съдиите, не помня точния час, но бе делничен ден в работно време. Събрахме се не повече от 150 души пред сградата на ВСС, броейки и журналистите. Очевидно и те очакваха по-голямо присъствие ... За мен бе изненада , че колегите ми ги нямаше на този "професионален протест", въпреки че случилото се е повод за национална стачка. Приятно ме изненада пък присъствието на моя приятелка, която е дошла специално за това от Благоевград. Но липсата на колегите ми, чиито работни места са на метри от мястото на събитието, не мога да я оправдая! За да се наруши спокойствито на властимащите, първо трябва сам да нарушиш собственото си спокойствие и уют. Очевидно защитата на граждански права заема доста заден ред в приоритетите на обществото ни, макар от нея да зависят всички останали. Очевидно, в България присъствието на работа, която в повечето случаи хората ненавиждат, в замяна на заплата, чиито размер повечето ги е срам да споменат, е много по-важно от отстояването и защитата на държавността и заставането зад личности, които са се осмелили да нарушат политическото спокойствие на властимащата клика. Не трябва да се чудим защо има административен дефицит нямаме лидери!
Уволнението на Радостин Стойчев като старши треньор на националния отбор по волейбол, срещна същата грозна и жалка обществена подкрепа. Матей Казийски заради отказа да участва в Олимпиадата в противопоставянето си срещу Данчо Лазаров, който е еманация на гноясалата, нагла и безочлива администрация в страната, беше охулен и обявен за народоотстъпник. България трябвало да бъде над всичко ... обаче коя България /избери една от гореизброените/ и над кое всичко ?!
И така в игри и закачи , вчера, прибирайки се от работа, нямаше как да не се натъкна на поредния протестен ден. Същият този ден обаче, пред сградата на Съдебната палата, значително по-малобройна група хора, около 200, се бяха събрали в подкрепа на българката Гергана Червенкова , която я грози екстрадиция в САЩ, за да бъде съдена по зловещи обвинения. Спорните обстоятелства по ареста й , мистерията около доказателствата, както и безобразните изказвания на бившия вътрешен министър Цветан Цветанов, са достатъчен повод да бъде оказан обществен натиск върху отговорните институции, за да се гарантира, че процесът ще бъде максимално обективен и публичен. Не твърдя, че жената е невинна, но обществен дълг е при такива случаи да се реагира на момента, за да се защити от несправедливост отделния индивид. Все пак това може да се случи на всеки един ... протестиращ. Реакция от масовия протест не последва, защото участниците в него са твърде заети да публикуват свои снимки във фейсбук от участието си в демонстрациите, да пишат остроумни коментари и да "like"- ват подобни на своите статуси.
Аз на това не му казвам "събуждане"! Не мога да нарека събуждане и посядването по бордюра на Цариградско шосе, или манифестация като карнавал през светлата част на деня и като погребална процесия по-късно вечерта. Не мога да приема за събуждане "протест" на по биричка след работа и свирукането пред празни административни сгради , с шалче на врата и знаменце в ръка! И да, на децата мястото им не е там! Свалянето на правителство и борбата за държавност е мръсна работа, която не е работа на децата, а е наша, за да не им се налага да изхвърлят нашия боклук след 20 години! И на кучетата не им е мястото на протест - сигурна съм в това, като горд собственик на куче, че то би било много по-щастливо на разходка в парка, отколкото на жълтите павета при 35 градусова жега! И не е вярно, че хората от февруари, не са същите като тези от юни. Същите са, демографския срив няма кого другиго да изкара на улицата, освен икономически активните българи, защото се бърка единствено в техния джоб. В крайна сметка от тях кръвопийстват всички останали. Риторично , но факт, е че безскрупулни хора, с утвърден нарко и всякякъв друг незаконен бизнес, които под една или друга форма, влияят доста силно на официалния политически живот в България, не могат да бъдат трогнати със свирки и шалчета! Не могат и техните изпълнители - намиращата се в парламента, напаст, която засега не показва никакви индикации дори да се вслуша в това, което хората на улицата си говорят. Нагло и безочливо, продължават наистина стегнатата и ясна програма за преразпределяне на парични потоци от на'ще към на'ще.

Ефектът от протест в неделя късен следобед /че по-рано е голяма жега/, на по биричка след работа, с приятели да се поразходим по широките затворени булеварди, няма да доведе до нищо по-различно от това което се случи само преди три месеца - протест наужким, наужким и промяна! И Гумените мечета няма да ни помогнат!

За някои аспекти на бита и хората втора ръка /от Айн Ранд/

"Да! Но не е ли той коренът на всяко презряно деяние? Не себичността, а липсата на его. Човекът, който мами, лъже, но запазва фасадна почтеност. Знае, че е нечестен, но другите го мислят за честен и той извлича себеуважение от това на втора ръка. Човекът, който печели престиж чрез чуждо постижение. Знае колко е посредствен, но е велик в очите на другите.
...

Точно това е непоносимо за хората втора ръка.
Те не се интересуват от факти, идеи, работа. Интересуват се само от хората. Не питат: „Истина ли е?” Питат: „Това ли е истината според другите?” Не разсъждават, а папагалстват. Не действат, а създават впечатление, че действат. Не творят, а се показват. Не се стремят към съзидание, а към приятелство. Не търсят изява на способностите си, а влияние. Какво ще стане със света, ако ги няма онези, които действат, мислят, работят, произвеждат? Те са егоистите. Не можеш да мислиш с чужд мозък или да работиш с чужди ръце. Откажеш ли се от способността да мислиш самостоятелно, отказваш се от съвестта си. А да заглушиш съвестта си е все едно да прекъснеш живота. Хората втора ръка нямат усещане за реалността. Тяхната реалност не е в самите тях, а някъде в пространството, което разделя едно човешко тяло от друго. Няма цялост, а свързаност, но тя не се опира на нищо. Не мога да разбира тази празнота у хората. Тя ме е спирала винаги, колчем съм се изправял пред комисии. Хора без его. Мнение без мислене. Движение без спирачки или двигател. Власт без отговорност. Човекът втора ръка действа, но изворът на неговото действие е пръснат сред всички хора. Той е навсякъде и никъде. С него не можеш да разговаряш разумно. Не е в сътояние да разсъждава. Излишно е да му говориш – той не чува. Заставаш пред съда, но съдиите ги няма. Изправяш се пред вилнееща сляпа маса, която те мачка без мисъл и цел. Стив Малъри не можа да назове чудовището, но го разпознаваше. Страхуваше се от лигавия звяр. От човека втора ръка."

Хауърд Роурк
Из "Изворът"
Айн Ранд

Горянови размисли

Случи се нещо ужасяващо ужасно! Пламна човек, който искаше да живее , но така , че да не го е срам от живота! И от този на сънародниците му ... А го обявиха за луд...! Не знам кое от двете е по-страшно?! Питам се дали , ако можеше да види Пламен какво се случва след неговата смърт, би повторил постъпката , след като резултатът от нея засега е осветляване на няколко десетки мозъка?! Изобщо нямам идея кой е измислил девиза "Съединението прави силата" точно в тези ширини?! Този акт на протест, наместо да обедини цялата нация и да фокусира и канализира всеобщото недоволство срещу най-големия народен враг - олигархичната мафия без цвят, която дърпа конците на всички шарени партии, се изроди в мащабни спорове луд ли бил Пламен или не бил луд?!

Ами не е бил луд, ако това ще разчопли макар и малко лоясалите душици на тези, които смятат, че само луд би се самозапалил в знак на протест. И го твърдя , защото се оказа, че има доста материал в youtube с участието на покойника, от който ясно се заключва, че човекът не само си е напълно наред, ами всъщност е образец за човек, който държи на самосъхранението си - човек, който счита, че битието в държавичката ни е достатъчно абсурдно, ненормално и налудничаво, че да се съобразява с него и да го търпи кротко на бюрото си. На малцина им стиска да се изправят срещу огромната, уж невидима, но навсякъде вкопчена ламя , изтъкана от корупция, евтина администрация и добрите стари силови методи на борческия елит. И с право е този страх, защото опълчването срещу тази невидима сила е равносилно на смърт и тя е сполетяла не един, но както може да се очаква тези "тихи" случаи са безинтересни за медиите.
Казват, че за да бъде решен един проблем, той първо трябвало да бъде осъзнат. Що за социално ниво умишлено се поддържа из публичното говорене, след като у нас дори проблемът е проблем да бъде назован?! Става дума за услужливите ни медии, които от вече няма накъде, плахо, като продуктово позициониране бегло засягат основния мотив за протеста на Пламен - родната мафия и по-конкретно едно от нейните най-силни и развити пипала - ТИМ. Защото нито ЕРП-тата, нито НЕК, нито който и да било проблем може да бъде решен, ако стои върху такава прогнила основа и козметичните протести срещу каймака на проблемите ни, е все едно да се поправи машина със забърсването на праха по нея.
Смятам,че превратно се експлоатира темата с думите "отчаяние" и "безпътица", с които най-често се описва постъпката на Пламен. Напротив, това е акт на надежда, на крайна мярка в защита на свободата , защото е крайно и нахалството и безочието , с което ни се поднася тезата, че ако дишаш и имаш къшей хляб, това ти е достатъчно, че даже трябва да си и благодарен на "богопомазаните", които ти го подхвърлят.

След като изгледах пресконференцията на РП Варна, съвсем ми се изясни, че не става дума за луд и за отказал се от живота човек, за такъв , който в мизерията си е решил да приключи със земините дела. Ами човека си е извадил платнище, което е оставил до себе си , докато се поливал със запалителна течност. Но уви, не е преценил в достатъчна степен идиотизма на тримата охранители от общината, които наместо да го угасят в мига , в който е пламнал пред тях с осигуреното средство за това, се върнали в сградата на община Варна, за да търсят пожарогасител! Пламен не е искал да умира! Напротив, искал е да живее, но в държава без мутри! За жалост, подценил е интелектуалното ниво на охранителите и поради груба небрежност, както също много често се случва из нашите земи, си отива не който трябва от този свят ... Прав е Валери Петров в своите стихове, че това е срам за всички ни, за всички "трезвомислещи", които отдавна сме загубили инстинкта си за самосъхранение, защото животът в България е всичко друго , но не и здравословен! Същото очаква нашите деца и внуци и те ще живеят по същия начин и ще се обвиняваме след години поколоение към поколение, както се случва и в момента - старите допуснали и търпяли тиранията на олигарсите толкова години, а на младите не им стискало да се разбунтуват и били апатични към околната среда. Ето стиска им, но пък така били луди ...
Дано тази жертва да изпълни предназначението си, защото възлага огромна отговорност на всеки един от нас!

Поклон и светла памет на Пламен!